Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Слънцето стигна своя зенит и сякаш придоби нови сили — превърна дишането в битка между нуждата им да поемат въздух и желанието да попречат на жегата да влезе в техните тела. С всеки дъх тя изсмукваше влагата им и изгаряше белите дробове.

Горещината се засили и се превърна в задушаваща тежест, която сякаш ги размазваше по земята. Райдър не помнеше да е било толкова зле, когато прекосяваше пустинята преди години. Сега имаше чувството, че слънцето е паднало от небето, лежи върху земята и вилнее, изпълнено с ярост, че някакви си смъртни го предизвикат. Това беше достатъчно, за да ги подлуди, но те изтърпяха дългия следобед, като се молеха денят най-сетне да свърши.

Горещината започна да спада със същата бързина, щом най-накрая слънцето пое към хоризонта на запад и оцвети пясъка с червени, морави и розови ивици. Мъжете бавно излязоха изпод сенника и отупаха прахоляка от кирливите си дрехи; Райдър се изкатери по дюната, която ги беше пазила от вятъра, и заоглежда пустинята за следи от преследвачи със сгъваемия си пиринчен далекоглед. Не можа да види нищо друго, освен движещи се пясъци. Следите им бяха заметени от постоянния лек западен вятър, но това не го успокои. Хората, които ги преследваха, бяха сред най-добрите следотърсачи на света. Макар следите им да бяха заличени от вятъра, беше толкова сигурно, че преследвачите ще ги открият сред пясъчното море, колкото ако Райдър бе отбелязвал пътя им с каменни жалони.

Той обаче не знаеше какво разстояние са изминали преследвачите им през деня, защото те сякаш притежаваха свръхчовешки способности да издържат на слънцето и горещината. Предположи, че при навлизането си в пустинята той разполагаше с пет дни преднина пред преследвачите. Но сега беше уверен, че преднината им не е повече от един ден. А утре щеше да намалее наполовина. А после? Следващия ден щяха да си платят за това, че бяха изоставили оръжията си, когато товарният кон окуця.

Единствената им надежда беше тази нощ да намерят достатъчно вода, за да могат отново да яхнат животните.

От скъпоценната течност не беше останала достатъчно, за да напоят конете, а дажбата на мъжете беше половината от тази, която бяха получили след разсъмване. Райдър почувства това като зла шега. Топлата струйка попи в езика му, но не утоли жаждата, която се бе превърнала в разяждаща стомаха болка. Той се насили да хапне малко изсушено говеждо.

Огледа загрубелите лица с изхвръкнали скули, които го заобикаляха, и разбра, че нощният преход ще бъде мъчение. Питър Смайт не преставаше да се люшка на мястото си. Джон Варли не беше в по-добро състояние. Единствено братята Тим и Том Уотърман изглеждаха наред, но те бяха в Африка много по-отдавна от Смайт и Варли. През последните десетина години бяха работили в голяма ферма за говеда и телата им бяха привикнали към жестокото африканско слънце.

Райдър прокара пръсти през рошавите си бакенбарди и изтръска пясъка от порасналите посивяващи косми. Наведе се, за да завърже връзките на обувките си и усети в двойна степен петдесетте си години. Гърбът и краката го боляха жестоко, а гръбнакът му изхвръкна, когато се изправи отново.

— Това е, момчета. Имате думата ми, че тази вечер ще се напием до насита — обяви той, за да повдигне падналия им дух.

— С какво, с пясък ли? — пошегува се Тим Уотърман само за да покаже, че още го може.

— Бушмените, които наричат себе си сан, живеят тук в пустинята от хиляда години и повече. Говори се, че могат да подушат вода от 160 километра и това не са празни приказки. Когато преди двадесет години прекосих Калахари, имах водач бушмен. Малкият негодник намираше вода на места, където никога не би ми хрумнало да търся. Сутрин, когато имаше мъгла, я загребваха от растенията или я пиеха от търбуха на животните, които убиваха с отровните си стрели.

— Какво е търбух? — попита Варли.

Райдър се спогледа с братята Уотърман, сякаш удивен, че някой не знае тази дума.

— Това е първият стомах на преживните животни като кравата или антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

— Точно в този момент не бих се отказал от нещо такова — успя да измърмори Питър Смайт.

Капка кръв с цвета на червено вино увисна в ъгълчето на пукнатата му устна. Той я облиза, преди да капне на земята.

— А най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода под пясъците в изсъхнали речни корита, където от поколения нищо не е текло — продължи Райдър.

— Ти можеш ли да откриваш вода като тях? — попита Джон Варли.