Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Проблем — каза Райс, след като изпълни молбата му. — Имаме достатъчно гориво да стигнем, но не и да се върнем.

— Има голяма вероятност да не се върнем.

— Защо ли си знаех, че ще го кажеш? — измърмори Еди.

Час по-късно хеликоптерът летеше над океана. По предното стъкло тракаха капки проливен дъжд. Чистачките бяха почти безполезни. От време на време в небето проблясваше светкавица, която осветяваше пилотската кабина.

Мърсър бе облякъл неопренов костюм и седеше мълчаливо, наблюдавайки как Еди Райс върши работата си. Тесният неопрен стягаше гърдите му и облекчаваше болката от спуканите му ребра. Ръката му несъзнателно лъскаше дулото на картечния пистолет, сякаш Мърсър беше в дома си и работеше върху железопътната релса. В съзнанието му се въртяха стотици въпроси — за Кенджи, за корейците, за Кериков и за Лурбуд, но той се опитваше да ги прогони. Трябваше да остане съсредоточен върху настоящето и след това да мисли за миналото.

Двамата с Еди летяха към мястото на предстояща ядрена експлозия. Провалът би означавал не само смъртта им, но и загубата на едно от най-великите изобретения на човечеството. Ползите от бикиния бяха твърде големи, за да ги изпуснат, и Мърсър нямаше намерение да си позволи неуспех.

— Колко остава до целта?

— Десетина минути.

Мърсър погледна часовника си.

— Лурбуд заплаши, че „Джон Дори“ ще изстреля ракетата след трийсет минути.

— Вече летим с десет възела над границата за безопасност на хеликоптера при тези условия.

— Направи ги двайсет и ще те черпя една вечеря в „Май Тай“.

— Господи, бих се възползвал веднага от предложението ти — рече Еди и увеличи тягата.

Хеликоптерът се тресеше в бурята, докато Райс се опитваше да лети под обхвата на радара на „Джон Дори“. Заобленият нос докосваше белите гребени на вълните.

— Бинго — извика след минута Еди. — Целта е пред нас.

— На какво разстояние?

— Една миля.

— Спусни се. Ще преплувам остатъка. Щом скоча, издигни се отново, но бъди готов да ме вземеш, когато корабът експлодира. Приближи се откъм кърмата и се погрижи никой друг да не се качи в хеликоптера освен мен и човека, когото ще доведа.

— Казах ти, че нямаме достатъчно гориво да се върнем в Хавай.

— Няма значение. Все някой ще се досети, че сме тук. — Мърсър не искаше да му каже, че ако морските пехотинци не успеят да стигнат до Пърл Харбър, президентът ще заповяда ядрен удар срещу вулкана само след три часа.

— Знаеш ли, че си откачен?

— Това е главната причина да не мога да си направя застраховка „Живот“.

Бръмченето на моторите намаля и перките превърнаха океанската вода в солена мъгла, когато Райс спусна хеликоптера. Мърсър чакаше на отворената врата, като се потеше в неопреновия костюм. На гърба му бяха прикрепени две кислородни бутилки. Около кръста си носеше непромокаема чанта, съдържаща някои вещи от екипировката на командосите. На десния му прасец бе завързан нож. Докато се приготвяше, той се опитваше да си спомни всичко, на което Страшилището го бе научил за гмуркането преди много години в наводнената мина край Ню Йорк.

Щом коремът на хеликоптера докосна бурното море, Мърсър захапа шнорхела, пое глътка хладен въздух и скочи.

Водата беше по-топла, отколкото очакваше. Той погледна компаса на китката си, за да се ориентира, и заплува към „Джон Дори“.

Мърсър бе направил две съдбоносни предположения, докато скачаше от хеликоптера. Първото беше, че корабът, който радарът бе засякъл, е „Джон Дори“. Имаше вероятност плавателният съд пред него да е друг. Второто се отнасяше за корпуса на съветската подводница. Ако между подводната лодка и фалшивите прегради на товарния кораб нямаше пролука, той нямаше да има достъп до плавателния съд. Ако грешеше и в двете си предположения, Мърсър щеше да бъде мъртъв много преди руската ракета да се взриви.

След като плува няколко минути, той усети вибрации във водата — бръмчащите мотори на голям кораб.

Издигна се на повърхността и в дъждовната нощ видя сигналните светлини на товарен съд на около двеста метра отпред.

Отново се гмурна и упорито продължи да плува към „Джон Дори“. Краката го заболяха, дишането му се учести.

Звукът на витлата на кораба се усили, но той остана скрит в мрака. Мърсър се поколеба дали да запали водолазното фенерче от страх да не го види някой на палубата, но накрая реши да рискува.

Носът на „Джон Дори“ беше на не повече от три-четири метра и се приближаваше със скорост осем възела. Мърсър се гмурна надълбоко, но реакцията му закъсня със секунда. Стоманените плоскости на носа охлузиха тялото му и разкъсаха дебелата гума на неопреновия костюм. Грапавата кора от морски жълъди остърга кожата му като хиляди малки ножове.