Джак Брул: Мисия „Вулкан“

Изкрещя от болка и усети, че губи съзнание, но успя да се съвземе. Разполагаше само с няколко секунди да намери за какво да се хване, преди плавателният съд да го подмине.

Вдигна фенерчето и видя гладката извивка на корпуса на подводницата. Между силуета на товарния кораб и подводната лодка имаше пространство. Мърсър се провря през пролуката.

Подаде глава над повърхността, изплю шнорхела и вдъхна топлия влажен въздух. Водата в широкия един метър отвор се пенеше във водовъртеж, който го понесе заедно с кораба.

Мърсър знаеше, че няма време за губене, затова не погледна часовника. Беше сигурен, че подводницата заема позиция, за да изстреля ракетата, и незабавно се залови за работа. Прикрепи към корпуса магнитните мини, които бе взел от запасите на морските пехотинци, настрои таймерите и ги активира.

После започна да се катери по стоманените обръчи между фалшивия товарен кораб и подводницата. Изкачването беше мъчително заради наранените му ребра и водолазната екипировка на гърба му. Искаше му се да я захвърли, но се нуждаеше от нея, ако смяташе да избяга заедно с Валерий Бородин. Стигна до върха и погледна часовника си. До изстрелването на ракетата оставаха четири минути.

„По дяволите.“

Грапавите стоманени обръчи бяха ожулили ръцете му. Кръвта от раните капеше по палубата пред купола на подводницата. Празната надстройка на товарния кораб се извисяваше на десетина метра над главата му. Подобното на пещера пространство отекваше от съскането на водата, минаваща покрай корпуса и въртящите се витла. Въздухът миришеше на дизелово гориво и солени вълни. Мърсър безшумно пусна в ъгъла водолазната екипировка и плавниците.

Оставаха две минути.

Той се качи по стълбата на купола и чу приглушени гласове. Езикът несъмнено беше руски.

Мърсър подаде глава през люка и се усмихна дружелюбно на двамата стъписани офицери в купола.

— Заведете ме при командира си — ухили се той. Изтощението и адреналинът го бяха замаяли и заместваха смелостта.

Офицерите мигновено извадиха пистолети. Единият извика нещо на останалите в подводницата. Подканван от груби жестове с дулата на пистолетите, Мърсър слезе в руската подводница.

Стигна до края на стълбата и огледа командния пункт. Съдейки по учудените изражения и липсата на движение, той правилно предположи, че за момента изстрелването е преустановено.

— Здравейте. Казвам се Барни Къл 6 6 Barnacle, морски жълъд (англ.). — Б.пр. . — Мърсър протегна ръка, но никой не я пое. — Предлагам намаление за изстъргване на корпуси и се питах дали се нуждаете от услугите ми.

Капитан Звенков пристъпи напред. Лицето му беше намръщено.

— Кой си ти? — английският му имаше силен акцент, но беше разбираем.

— Всъщност съм Сам О. Вар, местният представител на вашата компания „Ресторанти и спални вагони“. Желаете ли блини?

Звенков каза нещо, което на всеки език би прозвучало като: „Разкарайте го оттук и го затворете.“

Двама въоръжени войници изблъскаха Мърсър от командния пункт.

— Не мислете, че грубият натиск ще ме накара да намаля цените — извика през рамо той.

Мърсър би продължил да се шегува, но дъхът му секна от пистолета, който забиха в бъбрека му.

Пазачите съблякоха неопреновия му костюм и го претърсиха, а после единият отключи малка каюта и бутна Мърсър вътре. Люкът се затръшна зад него, но войникът не го заключи.

На едно от леглата в спартански обзаведеното помещение седеше мъж, няколко години по-млад от Мърсър и много по-красив. Мърсър правилно предположи, че това е Валерий Бородин. Бородин му каза нещо на руски.

— Съжалявам, но не говоря този език.

Лицето на Валерий пребледня, като чу английска реч.

— Ти не си член на екипажа. Кой си ти?

— Филип Мърсър, човекът, на когото изпрати телеграмата.

— Кой? — Валерий присви очи от изненада.

— Филип Мърсър. Ти ми изпрати телеграма във Вашингтон и ме предупреди за опасността, която заплашва Тиш Талбът.

— Тиш ли те е изпратила? — Валерий се изправи.

— Не, ти ме повика. — Мърсър също започна да се обърква.

— Не знам кой си, но познаваш Тиш, така ли?

— Не си ли ми изпращал телеграма от името на бащата на Тиш?

— Не.

— След като уреди да я спасят от „Океански търсач“?

— Не.

— Тогава кой е бил, по дяволите? — измърмори Мърсър. — Няма значение. Дошъл съм да те измъкна от тази тенекиена консерва.

— Тиш ли те помоли да дойдеш?

— Не съвсем, но тя е в безопасност и те чака във Вашингтон.