Джак Брул - Реката на тайните

Донесе няколко консерви с яхния, тенджера за преваряване на вода, чаши и пълно до половината бурканче нес кафе. Лорън бе махнала мрежата против комари и я бе навила на руло. Огънят гореше весело. Мигел търкаше очи, за да прогони съня, и чистеше косата си от пясъка. Кърпата на Мърсър още беше в ръката му. Момчето веднага го помоли пак да му направи зайче. Вече го бе кръстило Хорхе, на името на някакъв герой от анимационен филм.

Докато Мърсър затопляше яхнията, Лорън заведе момчето до реката, съблече го и му нареди да се изкъпе. Мигел се дърпаше, но накрая се съгласи, когато Мърсър го погледна строго. Лорън и хлапето бъбреха непринудено, докато детето се къпеше в топлата вода.

Когато се върнаха при огъня, Мърсър вече бе приготвил кафето и закуската. Лорън бе намръщена.

— Имаме проблем. Мигел няма роднини наблизо. Родителите му са живеели в Панама Сити, когато приятелят ти Гари ги е наел на работа. Момчето каза, че има само един чичо, който преди години се преместил в Маями.

— Няма си никого?

— Така изглежда.

— По дяволите. — Панама беше католическа страна, известна с многобройните си семейства, и Мърсър не очакваше, че Мигел е сам на света. — Какво ще правим?

Лорън погледна детето, което лакомо ядеше закуската.

— Може да проуча нещата, когато се върнем в града. А дотогава ще остане с нас. Трябва ти само един ден на езерото, нали?

— Да. Утре може да се върнем в града. Мигел ще дойде с нас на езерото, вместо да го оставяме с някого в лагера. Не искам да се разделяме.

— Добре.

В страните от Третия свят Лорън бе виждала да се държат с децата по-лошо, отколкото с животни, затова попита Мигел какво предпочита. Тя познаваше добре емоционалните поражения, нанесени на децата бежанци, премествани от лагер в лагер, без да имат думата за собственото си бъдеще. Номерът беше да ги накараш да мислят, че твоите желания са техни. Тя предложи на Мигел възможност за избор — да отиде с нея и Мърсър да изследва езерото или да се върне в Ел Реал с един от хората на Рубен. Отговорът беше бърз, както очакваше.

— Искам да остана с вас.

Рубен бе дал тропическия си шлем на момчето и Мигел трябваше да наклони глава назад, за да вижда. Усмивка оживи лицето му.

След два часа лодката, която бе докарала Мърсър до Реката на руините, стигна до серия водопади. Водата падаше от височина стотина метра по стръмен планински склон и образуваше почти еднакви езера, над които се стелеше мъгла. Мърсър огледа водопадите и после двете страни на правоъгълната долина. Не бяха толкова стръмни като каменния масив пред него.

Рубен и хората му завързаха и скриха лодката и се разположиха до най-долния водопад. Лорън наблюдаваше Мигел, който подскачаше в плитката вода. Мърсър бе взел някои неща от лагера на Гари и тръгна с лопата към едната страна на долината. Намери една полянка. Земята бе покрита с гниещи листа и трябваше да разсече с лопатата безброй преплетени клони, за да стигне до пръстта. Температурата и влагата бързо се повишаваха и той се обля в пот.

Напълни с пръст една найлонова торбичка, върна се на брега на реката, остави я и се качи до половината на склона покрай водопадите, като се радваше на хладните капки вода, които го пръскаха. Изкопа дълбока шейсет сантиметра дупка в земята и стигна до пясъка под плодородната почва. След това отиде до реката, взе един плитък съд и внимателно изсипа пясъка от едната торбичка, така че да се образува пирамида. Измери наклона й с транспортир, който бе намерил сред личните вещи на Гари, после изхвърли пясъка и направи същото с пробата, взета от пръстта до водопада. И двете купчини се издигаха под ъгъл трийсет и четири градуса.

За следващия експеримент му трябваха лазерен далекомер, висотомер и тригонометрични таблици, но не разполагаше с такива неща. Изсипа в реката пясъка от втората торбичка и се върна в основата на водопадите.

— Какво беше това? — попита Лорън.

— Загуба на време — призна Мърсър. — Искате ли да се катерим?

— Si, si — развълнувано извика Мигел, който вече стоеше до водопада, извисяващ се на три метра над главите им. — Знам пътя. Помагам на мъжете, когато теглят лодки нагоре към езерото.

Катеренето се оказа много по-лесно, отколкото предполагаха. Макар че водата падаше на широки пет-шест метра потоци от едно езеро в друго, до всеки имаше скали, подобни на огромни стъпала. Щом се изкачиха над нивото на джунглата, влажността осезаемо спадна и въздухът стана по-приятен. Но жегата не намаля. Слънцето се издигаше все по-високо. На избелялата маслиненозелена тениска на Лорън избиха тъмни петна пот.