Джак Брул - Реката на тайните

Мърсър стигна до ръба и погледна към долината долу. Реката сякаш изчезваше, погълната от джунглата. Ако не бяха планинските склонове, които бе издълбала през хилядолетията, изобщо нямаше да се забелязва. Мърсър усети заплаха от джунглата и от невидимите неща, скрити под дебелия й балдахин.

Езерото, от което извираше Реката на руините, се намираше в котловина на върха на вулканичната планина — съвсем кръгло, с обрасъл с дървета остров в средата. Беше широко около осемстотин метра, но Мърсър нямаше представа колко е дълбоко. Опитът му подсказваше, че може да е по-дълбоко, отколкото е висока планината, шейсет или повече метра.

Въздухът между бистрата повърхност на езерото и високите десетина метра скали около него беше неподвижен и зноен.

— Господин Гари работеше от тази страна. — Мигел посочи вдясно. — Изкопа много дупки. Търсеше съкровище.

Тръгнаха покрай езерото и когато стигнаха до първия тунел, който бе изкопал Гари, спряха да преварят вода и да си починат двайсетина минути. Дупката беше почти квадратна и неукрепена и продължаваше десетина метра в мекия вулканичен камък. Мърсър нямаше представа защо старият му приятел я е изкопал точно тук, но беше очевидно, че не е намерил нищо интересно. По-нататък се виждаха и други такива тунели.

Бяха им необходими седем часа да обиколят езерото и да — изследват тунелите, изкопани от Гари. От време на време се качваха на ръба на вулкана, за да видят какво има на далечните склонове. Не забелязаха нищо, което би убедило Гари, че съкровището е заровено в бреговете на езерото. Остана да изследват само острова в средата.

Лодката, която екипът на Гари бе изтеглил нагоре покрай водопадите, беше алуминиева и доста очукана. Мърсър не разтовари припасите от нея и реши да закара Лорън и Мигел до острова. Рубен и хората му насядаха на брега край огъня, който бяха запалили, за да стоплят обяда си.

Мигел седна на носа на лодката, а Лорън се настани на кърмата. Мърсър започна да гребе с плавни, равномерни движения.

— Имам чувството, че трябва да пея като гондолиер, но не знам каква мелодия.

Лорън запя и Мърсър и Мигел почнаха да й пригласят. Всеки път, когато се объркваха, момчето се заливаше от смях.

Мърсър спря лодката под увисналите клони на едно голямо дърво, завърза я за дънера и помогна на Лорън да слезе. Мигел вече бе скочил на брега и тичаше. Островът се извисяваше на шест-седем метра, безформена грамада от черни скали, осеяни с ивици растителност, избуяла от пукнатините, където имаше почва. Тънки дървета се издигаха на оголените си корени, вкопчили се в земята като пипала. Площта беше около два декара. Гари бе изкопал една-единствена шахта на острова, в скална гънка, образуваща нещо като пещера. Бе успял да прокопае около метър и после се бе върнал при реката долу, за да чака Мърсър. На дъното на дупката имаше инструменти.

— Изглежда, греба напразно — отбеляза Лорън и избърса потта от тънкия си врат.

— По-лошо — мрачно каза Мърсър. — Струва ми се, че Гари и хората му са умрели напразно. Освен руините от бента, където реката се влива в Рио Туйра, няма никакво друго доказателство, че някой е бил тук преди тях.

Помисли си, че Гари с радост би умрял заради мечтата си. Това беше романтичен жест, който би му харесал, и Мърсър не можеше да му го отрече. Но екипът му се състоеше от работници, които вероятно изкарваха при Гари повече пари за един месец, отколкото иначе биха спечелили за година. Тяхната смърт бе съвсем нелепа.

— След час ще се мръкне. — Той погледна към хоризонта на запад, където залязваше слънцето. — Трябва да се връщаме.

— Виж какво — стеснително каза Лорън. — Бих искала да се изкъпя набързо, ако обещаеш да не гледаш.

Мърсър се усмихна.

— Не само джентълмените от Юга ценят галантността. И ние, янките, знаем да извръщаме поглед, когато дамите се къпят.

— Благодаря, сър. — Тя примига превзето и се зарадва, че мрачното му настроение е преминало. — Но ако не го направиш, точно тази дама има деветмилиметров пистолет. Погрижи се и Мигел да не гледа. Обзалагам се, че във вените му тече същата гореща кръв като на всеки мъж в Панама.

Макар че Рубен и другите бяха на пет-шестстотин метра, Лорън отиде от другата страна на острова, съблече се и се гмурна в езерото. Водата бе затоплена от слънцето и изми потта и мръсотията от тялото й. Тя не се бе прибирала в апартамента си в Панама Сити от седмица и не се бе къпала от три дни.

Отпусна се по гръб и се наслади на топлите лъчи на залязващото слънце и на водата, която вече и се струваше хладна. Радваше се на дребните удоволствия винаги когато можеше да ги намери. Преди четири дни разследваше един мръсен коптор в предградията на Ла Палма, където дребен наркотрафикант бе разбил черепите на двама от пласьорите си, мъж и жена. Гениталиите им бяха жестоко отрязани и напъхани в устата им като предупреждение за останалите. Ако трафикантът вече не бе избягал в Колумбия, Лорън смяташе да изпрати Рубен по следите му, когато се върнеха в Ел Реал.