Джак Брул - Реката на тайните

„Бел Джет“ се сниши над всеки от тунелите около езерото. Двама въоръжени мъже в камуфлажни униформи скачаха на земята, проверяваха дали в шахтите има хора и отново се качваха в хеликоптера. Бяха твърде далеч, за да се определи етническата им принадлежност. Хеликоптерът завърши обиколката и пое към острова.

Мърсър се вмъкна в пещерата и надникна навън точно когато хеликоптерът забръмча над главите им. В усмивката, която изкриви чертите му, нямаше нищо радостно. В бързината коремът на хеликоптера не бе боядисан в черно и Мърсър видя белезникави петна и идентификационния му номер.

— Спипах те, копеле.

Мърсър, Лорън и Мигел долепиха гърбове до стената в дъното на шахтата. „Бел Джет Рейнджър“ бавно обиколи няколко пъти острова. Лодката беше скрита под дървото досами водата, затова нападателите нямаха основание да подозират, че на острова се крият хора.

Шумът на перките утихна, но Мигел не позволи на Мърсър и Лорън да излязат да видят какво става. Лорън все пак надникна и Мърсър попита:

— Виждаш ли нещо?

За да не плаши момчето, Лорън изопачи истината.

— Мъжете от хеликоптера слизат, за да качат Рубен и хората му.

Всъщност те прибираха труповете им.

— Оставят ли ни? — извика Мигел, който не бе чул стрелбата.

— Да. Заминават с хеликоптера.

— Не може ли да тръгнем с тях?

— Ще е много по-забавно да се спуснем по водопада — отговори Лорън и се втрещи, когато нападателите изхвърлиха първия труп в езерото. Сигурно бяха натъпкали дрехите му с камъни, защото тялото потъна веднага. Другите двама убити панамци също бяха безцеремонно хвърлени във водния гроб.

Сцената на трите убийства бе почистена. Всяка следа от доказателства като например гилзите, можеше лесно да се обясни в страна, пълна с оръжия, наркотрафиканти и бунтовници.

— Рубен заминава ли? — попита Мигел.

— Още не. Хеликоптерът отново прелита над езерото. Те… сякаш пускат нещо.

Като чу това, Мърсър заповяда на момчето да не мърда от мястото си и се измъкна от тунела. Видя хеликоптера точно когато от вратата срещу позицията на стрелеца се показа нещо като голямо дуло. След миг се появи и второ.

А после хеликоптерът рязко се издигна и се отдалечи от вулкана. След секунди шумът на перките заглъхна.

— Какво беше това? — попита Лорън, но Мърсър вече бягаше към дървото, под което бе скрита лодката.

Първата дълбочинна бомба, съдържаща трийсет и пет килограма динамит, експлодира на половината разстояние от дъното на езерото, след като потъва цяла минута. Взривната вълна стигна до повърхността за част от секундата. Стълбът вода се издигна на седем метра и се изля обратно с такава сила, че въздухът сякаш започна да вибрира. Вторият, още по-мощен взрив, избухна след още минута на още по-голяма дълбочина. Островът се разтресе, сякаш имаше земетресение.

— Мърсър, какво правят? — извика Лорън, когато той се върна с тежкия вързоп с припаси, който Гари Барбър бе оставил в лодката.

— Качи се на най-високата точка на острова — без да спира, отговори Мърсър. — Дръж Мигел близо до себе си.

Лорън хвана момчето за ръката, изкатери се на високия седем метра връх в южния край на острова и погледна езерото. Близо до мястото на първата експлозия водата сякаш вреше като в казан. Чуваше се постоянно бръмчене като от далечен мотор на самолет. Пространството от кипяща вода нарастваше бързо. Лорън нямаше представа какво означава това, докато не погледна към брега, където огънят на Рубен продължаваше да гори.

Подобно на газова камера, в която горивото свършва, пламъците започнаха да намаляват и Лорън видя жълтеникав проблясък, преди да угаснат. И тогава разбра какво става. На огъня не му липсваше гориво, а кислород. Двете експлозии бяха предизвикали верижна реакция, за да освободят остатъка от смъртоносния въглероден двуокис от езерото. Тежкият газ изтласкваше въздуха от планинския връх.

Въглеродният двуокис нямаше мирис и вкус и беше безцветен и отровен. И се приближаваше към тях.

Лорън Ваник не бе изпитвала такъв страх дори когато грешна пътна карта насочи бронетранспортьора й към минирано поле в Босна. Доверието й в Мърсър се изпари. Мигел усети това и стисна ръката й. Двамата се върнаха в пещерата.

— Какво правят, Мърсър? — Стана и неприятно, че не може да прикрие паниката в гласа си. — Кратерът ще се напълни с въглероден двуокис за нула време. Трябва да се върнем на брега и да се махнем оттук.

Той продължи да развива прозрачните найлони, които Гари бе използвал да покрива земята.