Джак Брул - Реката на тайните

— Мисля, че си спечели приятел — каза Лорън и седна от другата страна на Мърсър. — Имаш ли деца?

Мърсър протегна ръка към чантата си, като внимаваше да не събуди Мигел, и извади бутилка бренди.

— Нямам дори племенници.

— Но умееш да предразполагаш децата.

Той се изненада. Чувстваше се неловко около деца. За него отговорността да отгледаш и възпиташ дете беше невъобразима. Страхуваше се, че ако каже или направи нещо погрешно дори случайно, ще нанесе непоправима вреда. Съзнаваше, че тази мисъл е нелогична, но въпреки това отбягваше децата, когато беше възможно. Чувал бе, че децата усещат такива неща, затова се учуди на бързото привързване на Мигел.

Но може би между двамата имаше някаква връзка.

Джунглата бе потъмняла и зеленината на храстите се бе сляла с непрогледния мрак, по-черен и от осеяното със звезди небе. В далечината изкряска птица. Единствените други звуци бяха ромоленето на реката и шумоленето на вятъра. Различаваше ли се тази нощ от онази преди много години? Хиляди километри разделяха двата континента, но джунглата и звуците си приличаха. Мърсър беше на същите години като Мигел, когато гледаше как избиват хората, които обичаше.

Понечи да отпие голяма глътка от бутилката, когато спомените го завладяха, но се въздържа.

Тласкан от жажда за приключения, която след години щеше да зарази и сина му, през шейсетте години на XX век Дейвид Мърсър бе отишъл в Централна Африка, за да предложи знанията си по геология и минно дело на различни компании. За няколко години си бе създал солидна репутация на компетентен специалист и бе започнал да си проправя път през тромавата и често корумпирана бюрокрация, формираща се след извоюването на независимост.

В Конго Дейвид се запозна с бъдещата си съпруга Шевон, неопитна манекенка, която бе дошла в Африка от Брюксел. Тя не държеше много на професията си и бе пристигнала в Африка с безплатен билет, за да се отдаде на истинската си страст — защитата на животните. Ожениха се две седмици след случайната си среща по време на едно от редките пътувания на Дейвид до Леополдвил. Единственото им дете Филип, кръстено на отдавна починалия баща на Шевон, се роди в миньорски лагер в провинция Катанга две години по-късно.

Скитническият живот се отразяваше добре на малкия Филип. Той научи занаята от баща си и усвои възгледите за света на природата от майка си. Въпреки етническите конфликти, които от време на време обхващаха района, семейството намери щастие сред приятели — племената бели, хуту и тутси.

Докато търсеха златоносен пясък в планините край Гома, Заир, където в езерото Киву се вливаха десетки потоци, избухна поредният изблик на насилие. Филип беше дванайсетгодишен. Също като в множество други случаи, причината за размириците се коренеше някъде далеч в миналото, когато племето тутси бе навлязло в пасищата, владение на мнозинството хуту, и раздорът бе подклаждан от некадърното колониално управление. Както бе правил и преди, Дейвид изпрати съпругата и сина си в една белгийска плантация, собственост на приятелска съпружеска двойка. Мъжът, Жерар Бонвил, живееше отдавна в Африка и всички в областта го уважаваха. Той имаше частна писта и „C-47“ зад голямата каменна къща, в която живееше със съпругата и шестте си деца. Цяла седмица Филип и майка му нетърпеливо чакаха, а Дейвид работеше, за да организира защитата на изолирани села от размахващите мачете тълпи. А после до банановата плантация стигна слухът, че Дейвид е ранен.

Шевон знаеше, че синът й е в безопасност, но че ако не предприеме нещо, съпругът й ще умре от раните си или от инфекция, затова взе фермерския пикап на Бонвил и отиде да го прибере. Мърсър много добре си спомняше думите на майка си, когато тя заминаваше. Светлината на зората вече проникваше в стаята, където той спеше заедно с четирите момчета.

— Спомняш ли си, когато беше на шест години и отиде да плуваш в река Касай и течението те повлече към бързеите зад лагера ни? — попита го тя и още сънен, Филип кимна. — И аз скочих да те хвана, защото никой от туземците не можеше да плува, дори бавачката, която те обича колкото те обичам и аз?

Бавачката на Филип беше жена от племето тутси, казваше се Жума и живееше с тях, откакто се бе родил. От баща си Филип се бе научил да обича земята, от майка си — да обича животните, но вечно засмяната кръглолика Жума го научи да обича хората.

— Сега трябва да направя същото за баща ти — продължи Шевон. — Никой не иска да отиде и да го доведе тук. Ще се върна скоро. Господин и госпожа Бонвил ще се грижат за теб, докато ме няма. Да ги слушаш, ако решат да се върнат в столицата. Разбра ли ме, Филип?