Джак Брул - Реката на тайните

Мърсър не видя дали цивилният уби военния, но беше логично да предположи, че всеки, замесен в заговора, е въоръжен. Единственото, в което бе сигурен, беше, че инцидентът няма нищо общо с него. Неговата битка беше със Сун, а не с китайската армия и цивилните й диригенти. Капитанът на кораба заобиколи трупа на военния, затвори вратата и я заключи.

Мърсър прогони от съзнанието си сцената, на която току-що бе станал свидетел, и продължи да търси Сун. Предполагаше, че инквизиторът се крие колкото е възможно по-далеч от мостика. Тръгна по коридора, като проверяваше всяка каюта. Повечето бяха отключени и той ги огледа набързо. Стараеше се да пази тишина, макар че какофонията навън и алармите, виещи на борда, заглушаваха всички звуци, които издаваше.

Всеки път, когато излизаше в коридора, поглеждаше към капитанската каюта, за да се увери, че оттам не е излязъл някой. Стигна до последната врата и натисна дръжката. Беше заключено. Той ритна вратата, разби ключалката и насочи карабината. Вътре нямаше никого. Мърсър отиде в банята и видя човек, окован с белезници за тоалетната.

„Този пък кой е, по дяволите?“ Помещението беше тясно и Мърсър преметна на рамото си карабината и извади пистолета. Подвикна тихо, но не получи отговор, затова бавно се приближи и подритна човека. Той лежеше по лице и не помръдваше. На китката му бе закачено куфарче. Мърсър отново го ритна, преобърна го и веднага позна Лиу Юшен. Едва се сдържа да не натисне спусъка.

— Виж ти. — Мърсър го разгледа по-отблизо. На лицето на Лиу имаше тъмночервена рана. Мърсър го докосна. Кожата на китаеца беше студена и твърда. Беше мъртъв. Бяха го ударили твърде силно по главата и бе получил мозъчен кръвоизлив. — Добре.

Корабът изскърца — продължаваше да се накланя към „Ингландър Роуз“. Мърсър погледна през рамо, за да се увери, че на вратата няма никого, после се наведе, за да махне белезниците на Лиу, защото предположи, че куфарчето съдържа важни документи.

Когато започна да търси начин да избяга, господин Сун видя, че американецът влиза в последната каюта. Окуражен от точния си изстрел, той реши да убие Мърсър. Единственият човек, който бе избягал преди иглите за акупунктура да го пречупят, се намираше само на няколко метра от него и не съзнаваше, че го следят.

Сун тръгна безшумно по коридора, стигна до каютата и се наведе, за да надникне през процепа. Мърсър беше в банята. Беше се навел над Лиу Юшен. Сун бе виждал много смърт и мигновено разбра, че Лиу е мъртъв.

Извади тежкия си пистолет. Мърсър още беше с гръб към него. Сун сложи пръст на спусъка, но ръката му се разтрепери. Той пое дълбоко дъх и се прицели отново.

Нямаше начин да не улучи.

Някакво шесто чувство накара Мърсър да се обърне в последния момент. Той видя Сун и вдигна оръжието си, но не беше достатъчно бърз.

Сун имаше време дори да се усмихне.

И след това изкрещя, защото от гърдите му изскочи лъскаво острие от закалена стомана, което го прикова към стената. От устата му бликна гейзер от кръв. Одите му се отвориха широко и станаха безизразни. Хари издърпа острието и влезе в каютата. Горните шейсет сантиметра на сабята му бяха облени в кръв.

— Сега си ми три пъти длъжник. — Той се наведе и свали часовника от кокалестата китка на Сун. — „Таг Хойер“. Струва ми се, че е твоят. — Хари го хвърли на Мърсър. — Това доказва, че каквото и да ти е взел този тъпак, отново си е твое.

Мърсър погледна часовника си, после приятеля си. Беше изумен и почти не беше в състояние да говори.

— Ще ти кажа нещо, Хари, но ако го споделиш с някого, ще го отрека.

— Знам какво е — с дрезгав от вълнение глас отговори старецът. Смелостта изведнъж го напусна и очите му се напълниха със сълзи. — И аз те обичам, момчето ми.

Всички се бяха качили на вулканичното езеро. Мърсър и Мигел вървяха по брега на Реката на руините. Останките от лагера на Гари Барбър изглеждаха същите като преди. Единствените разлики бяха няколкото следи от животни и поникналите растения в разкъсаните палатки и между разпръснатите инструменти. Въпреки това имаше нещо, което мъжът и момчето усетиха, докато крачеха мълчаливо.

Призраците бяха изчезнали.

Духовете на Гари и хората му и на родителите на Мигел бяха намерили покой благодарение на жертвите, които всеки бе направил от първия ден, когато Мърсър бе открил труповете. Не беше необходимо да разговарят за това. Фактът беше очевиден като жегата и влажността в тясната малка долина.