Джак Брул - Реката на тайните

Мърсър предупреди останалите веднага щом чу звука. Не можеха да губят ценните секунди на отвличане на вниманието, предоставени им от експлозията. Пилотът на „Сийхок“ разбра заповедите и не си направи труда да гледа ужасяващото разрушаване на Канала, а направи кръг и сниши хеликоптера, за да може стрелецът на вратата да открие огън по мостика на „Корвалд“, където се разхвърчаха стъкла и кръв.

Легионерите поведоха групата покрай останките от надстройката. Стоманата беше хлъзгава от дъжда и придвижването бе коварно. Нямаше къде да се скрият. Ако хеликоптерът не притискаше китайците, бягството им щеше да е невъзможно.

Мюнц и Фош първи стигнаха до края на надстройката и се хвърлиха на палубата, за да надникнат над ръба и да видят кой или какво има отдолу. Страничният мостик на „Корвалд“ стърчеше на три метра над главите им. Не се виждаше никой от китайците.

— Чисто е — извика Фош и се скри от погледа им.

Останалите се втурнаха напред. Перилата на „Корвалд“ бяха само на трийсет сантиметра под тях и на разстояние един метър. Водата между двата кораба продължаваше да се вълнува, докато от наклонилия се товарен кораб излизаше въздух.

Фош изчака в сянката на отдушника, за да помогне на другите да скочат. „Сийхок“ продължаваше да стреля по разрушената кабина на „Корвалд“, намираща се на десетина метра зад тях. Под срутения комин на „Роуз“ се подаваха два крака.

— Какъв е планът ти? — обърна се Мърсър към офицера от Легиона.

— Je ne sais pa. 15 15 Не знам. (фр.) Мислех, че ти имаш някаква идея.

Мърсър погледна към носа и забеляза движение. Един китайски войник си приближаваше и търсеше удобна позиция, откъдето да обстрелва хеликоптера. Мърсър насочи карабината си, но Рабиду го изпревари и застреля мъжа с три куршума.

От скривалищата си се подадоха още двама китайци и Лорън и Фош ги убиха.

— Хеликоптерът отвлича вниманието на всички на борда — каза Мърсър. Беше се задъхал. — Фош, вземи двама души и претърси предната палуба, за да не може никой да се промъкне зад нас.

— D’accord. — Лейтенантът дръпна Мюнц и легионера, чието име Мърсър не знаеше, и изчезна зад комина.

Мърсър и останалите заобиколиха надстройката, като се пазеха от стъклата, които продължаваха да падат от мостика. Брунесо стигна до затворения люк и прикри Рабиду, който го отвори. Вътре не чакаше никой.

— Това вече не го ли правихме веднъж днес? — отбеляза Хари.

— Престани да се оплакваш и ни помогни да намерим място, където да се скрием, докато Фош се върне.

Тръгнаха по тъмен коридор, завиха наляво към вътрешността на кораба и откриха незаключена каюта. Мърсър влезе пръв, вдигнал карабината. Нямаше никого. Хари се приближи до бюрото и седна.

— Така е по-добре. Проклетият изкуствен крак започна да ми досажда.

Минута по-късно всички чуха шум пред каютата. Рене надникна през вратата и после я отвори широко, за да влязат Фош и другите.

— Чиста ли е палубата?

Той кимна.

— Имаше още трима. Какво ще правим сега? Да намерим ли останалите?

Мърсър се замисли.

— Не всички. Само един от тях.

— Сун? — досети се Хари.

— Аз трябва да го направя — заяви Мърсър. — Не мога да обясня защо, но трябва.

— Не си заслужава — възрази Лорън, стъписана, че Мърсър предлага такова нещо. — Всички можем да чакаме тук. Никой няма да ни намери, пък и панамската брегова охрана ще дойде след няколко минути.

— Вие чакайте тук, но аз отивам — заяви Мърсър и провери амунициите си.

— Сун няма да се измъкне — настоя Лорън. Не бе виждала такава ожесточеност в очите на Мърсър и това я уплаши. — Ти ме убеждаваше да не проявявам излишна храброст. Вслушай се в собствения си съвет.

Той отговори, без да я поглежда:

— Ако знаеше каква празнота чувствам заради онова, което ми направи той, нямаше да ме молиш да остана. Няма да съм същият, докато не се убедя, че е мъртъв. Знам, че не е логично, но така го чувствам.

— Остави го да отиде, Лорън — каза Хари. — Той има право.

— И ти ли? — Тя се обърна към стареца. Почувства се предадена, защото искаше поне най-добрият приятел на Мърсър да разбере безразсъдността на постъпката му.

— Така ще е най-добре. Върви, Мърсър. Ще те чакаме тук.

— Отново съм ти длъжник — каза Мърсър и тръгна към вратата. На лицето на Лорън бе изписано негодувание. — Съжалявам.

Излезе и тръгна по коридора.

Няколко дълги секунди никой не помръдна и не каза нищо. Накрая Фош се обърна към Хари.

— Мина ли достатъчно време?