Клайв Къслър - Джунглата

— Как ще се свързваме с вас? — попита Мак Ди.

— Никак. Не можете, или поне не директно.

В този момент Мак Ди осъзна, че проблемът на Овърхолт се преплита с този на Корпорацията. Прозрението се стовари върху него като кола тухли и той направо зяпна от изненада.

— Мили боже, Гунаван Бахар.

— Кой?

— Индонезиецът зад отвличането на дъщеря ми. Той организира вкарването ми като шпионин на борда на „Орегон“. По някакви причини се страхува от Корпорацията и аз мисля, че той стои зад всичко това. По дяволите, господин Овърхолт, ти си брънката, която той не е могъл да предвиди, че ще се появи.

По лицето на стария шпионин се изписа объркване.

Мак Ди продължи:

— Тази тип Бахар е и зад квантовия компютър. Сега всичко добива смисъл. Всички тези хиляди компютри на нефтената платформа. Вероятно това е бил първият опит да пробият нашите кодове. Не се е получило и неговите хора са му направили по-добра машина.

Той се запита дали кристалите, които бяха открили, са играли някаква роля в тази история, но не си направи труда да ги споменава, защото в момента това нямаше значение.

— Знаел е, че щом веднъж се сдобие с такъв компютър, нито нашето правителство, нито кое да е друго по света няма да може да направи нищо. Знае и за съществуването на Корпорацията и че можем да станем заплаха за него, ако по някакъв начин разберем какво е замислил. Също така щеше да научи, ако бъдем вдигнати по тревога, като прихване съобщението, преди да се получи на кораба. Може ли компютърът да направи това?

— Мисля, че да.

— Обаче ти го изигра, като се свърза с мен направо. Знаем кого и какво търсим, а Бахар няма представа, че сме по петите му. Той смяташе, че може да ни следи, като ме изнудва. Също така си е мислил, че може да ни изолира, но и този негов замисъл ще се провали.

В този момент го озари друго прозрение и оптимизмът му се изпари.

— Ще разбере.

— Какво? Как?

— Когато похитителите не се обадят, ще разбере, че съм освободил Полийн и че вече не съм негово ухо.

Лангстън не би оцелял повече от петдесет години в този опасен занаят, ако не беше бърз в решенията си.

— Ще се върна в Ню Орлиънс и ще си побъбря с шефа на полицията. Неговото разследване ще стигне до друг наркотърговец, който ще бъде арестуван и ще признае, че погрешно е запалил тази къща, довела до смъртта на трима души. Ще го накарам да покаже „престъпника“ в затворнически гащеризон пред телевизионните камери. О, в пепелта на развалините разследващите ще открият и останките на малко момиченце.

— Отлично — възхити се Мак Ди на способностите на осемдесетгодишния човек.

До седалката на Овърхолт лежеше папка, която той подаде на Лоулес.

— Работя по това, откакто държавният секретар ме информира за ставащото и предположи, че вие, момчета, можете да помогнете. Това е списък на неща, които може да ви потрябват от нас — срещу тях са изписани кодови номера. Тъй като наподобяват количества акции, които трябва да се купят, няма да събудят подозрение.

Мак Ди разтвори папката и се зачете в случайно попаднала пред очите му страница. Ако имаха нужда всички трансатлантически телефонни кабели да бъдат изключени, акцията носеше номер 3282. Ако имаха нужда от пускането на измислена история в медиите, номерът беше 6529, с подбукви, обозначаващи най-различни теми. Ако трябваше да се нанесе ядрен удар някъде, номерът беше 7432, а след него имаше приложени различни джипиес координати.

Мак Ди посочи с пръст ядрения удар на Овърхолт.

— Да — отговори той на безмълвния въпрос, — положението наистина е толкова трудно. Ако се налага, мога да го уредя. Не зная какво можем да направим от наша страна. „Големият брат гледа“ и ако Бахар долови нашия интерес, ще разбере, че нещо се готви. Ще се опитаме да проведем няколко много дискретни проучвания на четири очи, но нищо не мога да обещая.

— Разбирам.

Разговаряха до края на полета, но големият „Сикорски“ сякаш прекалено бързо зависна над хеликоптерната площадка на прострялото се нашироко военно летище. Дадоха им знак да кацнат до редица паркирани F-18.

Помощник-пилотът отключи и бутна назад вратата на машината. Мак Ди скочи на пистата. Да застанеш под въздушната струя от перките беше все едно да попаднеш в стената около окото на урагана.

— Млади човече — каза Овърхолт от мястото си, — за мен беше удоволствие да се запознаем.

Трябваше да изкрещи това послание, за да надвика плясъка на перките и воя на турбините.

— Аз съм този, който внуши на Хуан суеверието да не се пожелава късмет. Затова, ще ви пожелая успешен лов. Без много да го подчертавам, ще кажа простичко, че вие сте нашата единствена и голяма надежда.