Клайв Къслър - Джунглата

Макар да не знаеше как, беше уверен, че има и по-добър начин. Едва години по-късно, дълго след като Бин Ладен беше срутил Кулите близнаци и запали пожар, който нанесе много повече поражения на мюсюлманите, отколкото на Запада, Мохамед срещна Сетиаван Бахар, брат на Гунаван и съименник на сина му. (Момчето, което използваха за афганистанската операция, беше уличник, когото подготвиха грижливо да не разговоря с неверниците.) Когато се срещнаха, Мохамед работеше за охранителна фирма в Саудитска Арабия, а джихадистките пламъци в душата му бяха загаснали. Братята Бахар се оказаха във фирмата, когато уахабистките фундаменталисти нападнаха живеещите в кралството западняци и техните фирми. Двамата обикаляха петролни инсталации, които се интересуваха от закупуването на електронни контролни средства, произвеждани от една тяхна фирма в Джакарта.

Бяха наели Мохамед като телохранител за две седмици, но оттогава той беше техен служител на пълен работен ден.

Използваха го както за фирмена охрана, така и за онова, което наричаха „специални проекти“. Те се простираха от фирмен шпионаж до отвличането на членове на семействата на конкуренти, за да печелят договори с по-високи оферти. Братята Бахар, а по-късно само Гунаван, когато Сетиаван почина от рак на белите дробове, внимаваха много да прикриват следите на своите по-агресивни бизнес практики. Фактът, че Корпорацията не можа да проследи собствеността им върху нефтената платформа Джей-61, беше доказателство за тяхното внимание и предпазливост.

Онова, което свърза тримата мъже от самото начало, беше убеждението, че тактиката на Бин Ладен е осъдена на неуспех. Бяха единодушни, че Западът трябва да престане с настойчивото си месене в Близкия изток, но бяха сигурни, че тероризмът никога няма да постигне това. Всъщност той предизвикваше още по-голяма намеса. Онова, от което имаха нужда мюсюлманите, беше някакъв лост за въздействие върху Съединените щати. След като и двете страни имаха нужда от петрол — едната, за да задвижва фабриките и автомобилите си, а другата, за да трупа огромни печалби — трябваше да бъде открито нещо различно.

Преди четири години, когато Гунаван прочете една статия в научно списание — и то, представете си, в кабинета на своя зъболекар — беше открил начин как да получи този лост. Той сложи Абдул за ръководител на проекта и му предостави почти неограничени средства. Всички най-умни и способни служители в огромната империя на Бахар бяха включени в изпълнението на задачата, а когато имаше нужда, се наемаха външни хора. Проектът беше толкова авангарден, че пазенето на тайна се подразбираше и не беше нужно да се обяснява много-много на служителите. Сред тях само малцина избрани знаеха за какво ще служи устройството, върху което работеха толкова трескаво.

Бяха готови още преди година, като се изключи една особено важна част, и накрая Абдул успя да намери и нея с помощта на неизвестен британски изследовател. Той беше успял да сглоби пъзела на осемстотингодишна легенда, която отведе Мохамед в отдалечения храмов комплекс, изгубен сред една от най-непристъпните джунгли на земята.

Абдул Мохамед свали чантата от рамото си и внимателно разкопча капака. Яркото слънце, което биеше върху асфалта на пистата, накара кристалите да заблестят като огнени пламъци.

— Приятелю, моите поздравления — каза топло Бахар. Те поеха към чакащата лимузина. — Това се беше превърнало в твоя натрапчива мисъл, както, разбира се, и в моя. Кажи ми, такъв ли беше храмът, какъвто Марко Поло го е описал на Рустикело?

— Не. В течение на годините монасите много са го разширили. Пещерата, където кристалите са били изкопани за първи път, си е още там. Обаче са построили сгради, които се спускат от върха на пролома до нея и са започнали да гравират още идолопоклоннически изображения по скалите срещу манастира. Като се съди от степента на развала, бих казал, че са го изоставили, когато настоящата хунта е дошла на власт.

— Интересно е, че когато са заминали, са оставили последните камъни — замислено каза Бахар, докато един шофьор пъргаво му отваряше вратата.

— Взели са глупашката си статуя, но са оставили скъпоценните камъни. Може би в течение на вековете са изгубили познанието за тяхното съществуване. Марко Поло твърди, че само главният жрец е знаел за тях, а на него са му казали само защото е носел печата на хана.

— Може би — измърмори Бахар, който беше изгубил интерес към разговора. — Важното е, че успя да ги намериш.