Клайв Къслър - Огнен лед

Излиза от магистралата, за да поеме по криволичещи селски пътчета, някои от които са колкото да мине по тях крава, като през цялото време полага усилия да се държи в лявата половина. Околните пейзажи са живописни като изрязани от календар. Хълмове и пасища блестят в почти неестествена зеленина.

Здраво построени къщи от меден на цвят камък са скупчени в малобройни селца, които нарушават девствения характер на околността.

Лорд Додсън живее в една махала, която силно напомня онези британски мистерии, в които цяло село се пита, кой уби викария? Къщата на лорда стои в гордо усамотение, в края на алея, малко по-широка от колата. Завала следва заградената с жив плет, чакълеста лента, която го отвежда до паркиран пред входа очукан пикап морис минор. Двуетажната постройка е изградена от топъл кафяв камък, а покривът е почти черен. Цялото нещо няма нищо общо със замъка, който би трябвало да обитава, според Завала, един достоен английски лорд. Къщата и дворът са оградени от каменна ограда. Някакъв мъж, облечен в кърпени гащи и избеляла риза, е потънал до шия в цветята.

Решил, че е попаднал на градинаря, Завала излиза от ягуара и казва:

— Извинете ме, моля, търся Сър Найджъл Додсън.

Бузите на мъжа са покрити с къса бяла четина. Той сваля едната мърлява памучна ръкавица и протяга ръка за яко ръкостискане.

— Аз съм Додсън — казва той, за пълно смайване на госта. — Вие ще да сте американският джентълмен, който позвъни вчера.

Завала се надява домакинът да не е забелязал смущението му. Чул вчера изискания акцент, той очаква да срещне британец, с квадратна брадичка, в карирано късо сако и голф, чийто гъст мустак краси къса горна устна. Всъщност, Додсън е дребен, слабичък и плешив. Вероятно е към седемдесетте, но има вид на две десетилетия по-млад.

— Това орхидеи ли са? — пита гостът. Къщата на семейството му в Санта Фе е цяла потънала в цвят.

— Да. Това се жабешки орхидеи. — Додсън вдига вежди, в израз на това, че и неговите представи за американците са поразклатени. — Изненадан съм, че ги познавате. Те нямат нищо общо с тлъстите, месести цветове, които всеки си представя, когато чуе думата орхидея.

— Моят баща беше луд за цветя. Някои от тези тук ми се сториха познати.

— Е, в такъв случай ще ви разведа наоколо, когато привършим. Сигурно сте ожаднял след пътуването, мистър Завала? Споменахте, че се обаждате от Истанбул. Не съм бил там от години. Очарователен град. — Кани с жест госта да го последва зад къщата, където се намира обширен вътрешен двор, застлан с големи плочи. Додсън извиква през отворената широко врата червендалестата си, яка икономка на име Джена. Тя поглежда Завала като да е насекомо, току-що открито от господаря й, върху някое от любимите му цветя и донася две високи чаши леден чай. Сядат в ориенталска беседка, обрасла с бръшлян. Широка поляна, поддържана така добре като игрище за голф, се спуска покрай бистро поточе към езеро, на чийто бряг е привързана лодка.

Додсън отпива от чая и се любува на гледката.

— Рай, истински рай! — Проницателните му сини очи се насочват към госта. — Е, мистър Завала. Това посещение има ли връзка с телефонния ми разговор от преди няколко дни, проведен по инициатива на мистър Пърлмътър?

— В известен смисъл.

— Хм. Направих някои проучвания. Излиза, че споменатият господин е високо уважаван в определени научни среди. С какво мога да ви бъда полезен?

— Пърлмътър се занимаваше с едно проучване, по задание на НАМПД, когато попада на препратка към архивите на вашия дядо. Остава озадачен от вашето нежелание да говорите за тези архиви. И ето, аз съм тук.

— Боя се, че бях малко рязък с мистър Пърлмътър. Предайте му, моля, моите извинения! Той ме свари неподготвен. — Домакинът замълчава и зарейва поглед над покрива на къщата си. — Имате ли представа, колко стара е тази постройка?

Завала изучава обветрените камъни на масивните комини.

— Трудна работа — усмихва се той. — Колко?

— Вие сте предпазлив човек и това е добре. Много е стара. Това село е съществувало още в Желязната епоха. Оригиналната къща на рода се намира зад онези дървета — затова не я виждате — и е от седемнадесети век. Нямам потомство, на което да оставя всичко това, а и не е по силите ми да се грижа за него, та го подарих на държавата, като запазих само тази къщурка. Тя е изградена върху основи, останали от времето на Август Цезар. Мога да ви покажа римски цифри, издълбани в камъните на избата. Самата къща е последна от четирите постройки, стояли върху същите основи, през последните две хилядолетия. Тя датира от четиринадесетото столетие, приблизително от времето, когато е била открита вашата страна.