Клайв Къслър - Огнен лед

— Да, беше много отдавна. — Устните на Петров се отпускат в тъжна усмивка. — Очевидно здравият разум се е оказал безсилен пред юношеското ми нетърпение. То бе непобедимо в онези времена. Не се притеснявай — нямам намерение да прехвърлям върху теб отговорността за собствената си глупост. Ако те смятах за отговорен, отдавна да съм те ликвидирал. Както се казва, на война като на война. В известен смисъл и ти си осакатен колкото мен, само че белезите върху сърцето ти не се виждат. Войната ни направи коравосърдечни — и теб, и мен.

— Май чух някъде, че Студената война е свършила. Имам предложение: защо не накараш приятелите си да ни заведат в бара на хотел „Папас“? Там можем да си поприказваме за старото време на чашка.

— Всяко нещо с времето си, мистър Остин. Всяко нещо с времето си. Трябва да обсъдим проблем от изключителна важност. — Гласът на Петров става делови, а погледът му се втренчва в очите на госта. — Ще ми се да науча, какво точно търсеше при една изоставена съветска база за подводници?

— Пък аз наивно си въобразявах, че кратката ни визита е останала незабелязана.

— Съвсем не. Мястото е пусто. При други обстоятелства би могъл да дебаркираш с цял полк морски пехотинци, без никой да забележи. От няколко месеца държим района под наблюдение, но сега ни свари неподготвени. От прихванатия радиообмен знаем, че си се приземил с някакъв летателен апарат, а кораб на НАМПД те е взел от брега. Кажи ми моля, какво правеше на руска територия. Помисли си добре — не бързаме за никъде.

— Ще те осведомя с най-голямо удоволствие. — Остин се размърдва. — Може би ще си спомня по-лесно, ако не седя върху китките си. Не могат ли да ги поотпуснат малко?

Петров мисли няколко секунди и кимва.

— Смятам те за опасен човек, Остин. Да не ти хрумне някоя глупост.

Петров дава къса команда. Някой приближава отзад. Остин усеща студено острие до китките си и лентата е прерязана с едно движение.

— А сега, твоята история, Остин.

Кърт възстановява нормалното кръвообращение с масаж.

— Намирах се на борда на изследователския кораб „Арго“, със задача да помогна при проучването на морските вълни и течения, по един проект на НАМПД. Телевизионен екип от трима души трябваше да ни посети, но дочули за военната база и решили да й хвърлят един поглед, преди да дойдат на кораба и без да ни уведомят за промяната в плановете си. Закъсняха и аз излетях да ги потърся. Някакви лица от сушата застреляха лодкаря им, след което направиха опит да ликвидират и тях.

— Какви бяха тези убийци?

— Десетина конника в казашки униформи. Дори сабите и пушките им бяха от онова време. Истински.

— Какво стана после?

Остин разказва подробно за схватката. Петров слуша внимателно, но имайки предвид собствените си впечатления от изобретателността на събеседника си, не остава особено изненадан от изхода на неравния двубой.

— Свръхлек. Гениално хрумване — да използваш сигналния пистолет.

Остин свива рамене.

— Извадих късмет. Те пък използваха антични пушки. Иначе моята история би била лишена от щастлив край ала Холивуд.

— От въздуха не би могъл да се информираш за тази особеност. Сигурно си се приземил?

— В известен смисъл. Древни или не, тези пушки направиха на парцали крилете ми. Разбих се върху пясъка.

— Какво друго забеляза, освен оръжието? Най-подробно, моля.

— Намерихме труп на дюната.

— Облечен като останалите?

— Именно. Кожена шапка, торбести панталони. Намерих това нещо. — Той бърка в джоба си и измъква кокардата, смъкната от шапката на убития казак.

Петров разглежда емблемата и я подава с безизразно лице на един от хората си.

— Продължавай! — казва той.

— След като се убедих, че журналистите са невредими, повиках кораба. Взеха ни на борда и се измъкнахме възможно най-бързо.

— Не открихме никакви следи нито от трупове, нито от оръжие — казва Петров.

— Не знам какво е станало с трупа. Може би онези са почистили след нас. Що се отнася до оръжието, взехме го с нас.

— Но това е кражба, мистър Остин.

— Предпочитам термина „военен трофей“.

Петров махва с ръка.

— Както и да е. А телевизионния екип — заснеха ли нещо?

— Отначало се бореха за живота си. После снимаха трупа, но без обяснения, надали могат да направят кой знае какво с тези кадри.

— Надявам се да е така и то заради самите тях.

— Може ли един въпрос?

— Тук аз ги задавам.

— Известно ми е, но това е най-малкото, което можеш да направиш, в замяна на хубавия букет, който ти пратих.