Клайв Къслър - Огнен лед

— Млък! — съска мъжът.

Седналият до Остин го дърпа назад за рамото. Дълго острие на нож е насочено към дясното му око. Таксито се стрелва встрани от автомобилния поток и потъва в лабиринт от тесни калдъръмени улици.

Отдалечават се от пролива, заобикалят Каракьой и полицейските патрули, които следят за реда в квартала на червените фенери. Остин гледа с мечтателен поглед светлите ресторанти, накацали по Галата. След това таксито тръгва по „Истикал Кадъсъ“, като ту влиза, ту излиза от гъстия поток, край нощни заведения, кина и нелицензирани бардаци. Колата се изкачва по Бозоглу, където са се намирали всички посолства на стара Европа, по време на Империята и прави поредица остри завои.

Колата не се преобръща, независимо от плачевните стонове на гумите й, което дава на Остин да разбере, че я кара професионалист, добре запознат с нейните възможности. Никой не прави опит да му завърже очите, което го навежда на мисълта, че най-вероятно билетът му е еднопосочен. Докато продължават да се лутат насам-натам из лабиринта на града обаче, той си дава сметка, че никаква превръзка не му трябва — загубил е всяка представа за местонахождението си.

Обстоятелството, че още не са го ликвидирали, му дава известна утеха. Инстинктивно усеща, че тези мъжаги ще използват оръжията си, без да се колебаят. След още известно време, през което светлините на града доста поизбледняват, колата навлиза в зарината с боклук улица, а после и в някаква алея, която не е много по-широка. Придружителите на Остин го изправят пред тухлена стена, а после връзват ръцете му зад гърба, с помощта на самозалепваща лента. После го вмъкват в преддверието на стара канцеларска постройка. Мраморният под е замърсен. На стената е прикован бронзов указател, цял покрит от патината на годините. Миризмата на лук и бебешки плач навеждат на мисълта, че сградата е жилищна.

Придружителите го натикват в асансьор и застават зад него. Те са едри мъжаги, по-високи от самия Остин, който никога не се е смятал за пигмей. Мястото е оскъдно и Кърт е принуден да притиска лице в хладната решетеста врата на кабината. Според него, тя датира още от султанско време. Старае се да не мисли за ръждивите въжета и прогорели проводници, докато древното съоръжение дрънчи и скърца към третия и последен етаж. Този асансьор му струва повече нерви от пътуването с таксито. Кабината спира и един от мъжете ръмжи в ухото му:

— Излизай!

Озовава се в тъмен коридор. Някой набира гърба на пуловера му в шепа и така го направлява към някаква врата. Тя се отваря и го вкарват вътре. Усеща миризма на стара хартия и масло от отдавна неизползвани канцеларски машини. Натискат го надолу и ръбът на стол удря задната част на краката му. Сяда и присвива очи в мрака. Проблясва светлинка и той премигва като гангстер от стар филм, осъден на смърт.

Иззад светлината се разнася английска реч:

— Добре дошъл, мистър Остин. Благодаря за посещението.

Има нещо познато в този глас, но не може да го определи.

— На такава покана нямаше как да откажа.

Тъмнината ражда сухо хихикане.

— Годините не са ви променили, нали?

Познавам ли го? Някакъв спомен се промъква в съзнанието на Остин, с предпазливостта на котка, която дращи по входната врата.

— Забравата ме наранява. Исках да ви благодаря за прекрасните цветя, с които помогнахте за възстановяването ми. Ако не се лъжа, картичката беше подписана от Джон Доу.

Остин се вкаменява.

— Да пукна дано! — казва той, с някаква странна смесица от задоволство и лошо предчувствие. — Иван!

Фенерчето угасва, за да бъде заменено от светлината на малка настолна лампа, която изважда на бял свят лицето на около четиридесет годишен мъж. То има широко чело и високи скули и би могло да се нарече красиво, ако не беше голям белег върху дясната страна.

— Не се плашете, мистър Остин, аз не съм Фантомът от операта.

Мисълта на Кърт се стрелва петнадесет години назад към Баренцово море. Отново усеща пронизителния мраз през отопляемия си костюм, докато нагласява часовниковия механизъм на мощния взрив, който неизвестно защо е пощадил руснака.

— Съжалявам за онзи капан, Иван, но те предупредих.

— Няма нужда от извинения. Военна злополука. — Той млъква. — От много време се питам едно нещо. Да речем, че местата ни бяха разменени. Щеше ли да се вслушаш в подобно предупреждение от моя страна?

Като мисли малко, Остин казва:

— Може би щях да го приема за заблуда, както си сторил ти. Ласкае ме мисълта, че бих предпочел благоразумието пред храбростта, но не съм сигурен дали щеше да е така — петнадесет години от тогава.