Клайв Къслър - Огнен лед

Красив млад мъж с галони, обозначаващи ранга му, ги приветства. Съобщава им, че в пресцентъра на кораба е уредена пресконференция с губернатора на щата и кмета на града. Господин Разов няма да участва в нея, но ще направи кратко изложение. Като знае прекрасно, че безплатните и качествени храни и напитки са основен аргумент при публикуването на положителни отзиви, той ги насочва към салона.

Докато останалите жреци и жрици на словото се тълпят около бара, тримата подреждат апаратурата си, близо до редицата микрофони. Когато свършват, Остин хваща Каела за тънкия лакът.

— Ще се присъединим ли към останалите?

— След малко — казва тя. Завежда го до рейлинга, откъдето се виждат очертанията на нощен Бостън. Меките й черти са станали сериозни. — Преди да продължим, искам да попитам нещо. Бяхте твърдо решен да попаднете на този прием. Има ли Разов нещо общо с онази черноморска база или с главорезите, които ни нападнаха?

— Защо ви хрумна подобно нещо?

— Не ставайте гаден! Той е руснак. И те бяха руснаци. Черно море е негов район.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа всичко. Заради собствената ви сигурност. Но връзка има.

— Разов ли е отговорен за смъртта на Мехмед?

Остин замълчава. Няма как да излъже тези прекрасни кафяви очи.

— Непряко, да.

— Знаех си. Време е да се потърси сметка на този боклук!

— Твърдо съм решен да го накарам да си плати! — заявява Остин.

— Искам да помогна.

— Ще имате своя репортаж, обещавам!

— Не говоря за репортаж. Вижте какво, Кърт — казва колебливо тя, — аз не съм някое калифорнийско момиченце, чието най-силно преживяване е да го изгонят от хипермаркета, заради запалена цигара. Израсла съм в жесток квартал и ако майка ми не беше двойно по-жестока, сега щях да излежавам, от десет до двадесет години, в женския затвор „Соледад“. Така че, искам да помогна.

— Вече помогнахте, като ме качихте на борда.

— Това не стига. Не е ли очевидно? Ясно е, че искате да заковете това влечуго. Искам и моята ръка да държи чука.

Остин се заклева повече да не попада под кръстосания огън на този поглед.

— Става, обаче сега сме на негова територия. Ще стоите настрана! Не искам да ви излагам на опасност, двамата с Майки. Корабът е моя работа. Съгласна?

Каела кимва.

— Ще имате време, когато правим интервютата. — Тя го хваща за лакътя и го повежда към салона. — Но първо да изпием това прословуто питие, което ми обещавате още от деня на запознанството ни.

Те се вливат в тълпата, която навлиза в огромния салон. За миг Остин забравя, че се намира на кораб. Сякаш всички са върнати сто години назад. Салонът прилича на тронна зала, проектирана от архитект на казина в Лас Вегас. Невероятна смесица от западна цивилизация и източно варварство. Краката им потъват в пурпурен килим, достатъчно голям да покрие няколко къщи. Кристални полилеи, обкичени с нимфи и купидони висят от извити тавани. От всяка страна на салона, има редица квадратни колони, с позлатени стени.

Присъстващите представляват напречно сечение на бостънските, влиятелни и богаташки среди. Тлъсти, червеноноси политици, чиито шкембета ще откъснат всеки миг копчетата на наетите смокинги, се блъскат около огромната централна маса, която буквално ще рухне, под тежестта на разнообразни руски специалитети. Другата крайност е представена от готови да се счупят от слабост, елегантни дами, насядали около масички в стил рококо, които бучкат предпазливо в храната си, като че ли е отровена. Префърцунени бизнесмени обсъждат на групи, как най-добре да помогнат на Разов да се раздели с парите си. Легиони адвокати, финансисти, лобисти и всякакви други кръжат от маса на маса, като работни пчелици, в търсене на нектар. В единия край на помещението е издигнат подиум, но вместо трон, върху него е разположен оркестър, който изпълнява весела руска народна песен. Музикантите са облечени като казаци, което кара Остин да настръхне.

Докато двамата с Каела се оглеждат за по-спокойно местенце, оркестърът надава барабанен бой. Изисканият младеж с галоните приветства присъстващите с многословна любезност и съобщава, че домакинът би искал да каже няколко думи. Миг по-късно, на подиума се качва мъж на средна възраст, облечен в обикновен син костюм. Той взема микрофона. В краката му лежат руски хрътки — елегантни, царствени животни, с дълъг бял косъм.

Остин впива поглед в мъжа. Руснакът няма вид на архипрестъпник. Ако се изключат изсечените му черти и мъртвешката бледност, видът му е доста обикновен. Остин си повтаря, че историята гъмжи от мъже с незабележима външност, които са навлекли неизброими беди на главите на съвременниците си. Хитлер спокойно може да мине за гладуващ, некадърен художник, какъвто всъщност е бил. Рузвелт нарича Сталин „чичо Джо“, като че ли му е стар роднина, а не масов убиец. Разов започва да говори, с едва забележим акцент: