Клайв Къслър - Огнен лед

— Благодаря за спасяването ни! Жалко само, че не си тръгнахме, както дойдохме — на борда на NR-1.

— Най-важното е, че сте цели!

Траут подава уискито на Остин.

— За добре свършената работа!

Остин вдига бутилката и отпива. Огнената течност убива соления вкус в устата му и сгрява стомаха му. Той отново поглежда назад и си мисли за огромния цилиндър, който видяха.

— За съжаление — казва Кърт, истинската работа предстои.

Хирам Йегър заляга над работата до късно през нощта. Той се е отказал от обичайното си място, пред подковообразната конзола и се е оттеглил в един ъгъл на залата, където лицето му се осветява от обикновен монитор. Въвежда командите с клавиши и това не се харесва на Макс.

Защо не използваме холограмата, Хирам?

Това е въпрос на достъп, Макс. Сега нямаме нужда от фанфари. Нека се върнем към основното.

Чувствам се като гола в тези бели кутии.

Въпреки това СИ красива в моите очи.

С ласкателства далеч няма да стигнеш. Какъв е проблемът?

Йегър се е трудил упорито часове наред, за да изреже излишното и заблуждаващото от данните, които Траут му изпрати от борда на атаманския кораб. Той не един път попада в задънена улица и му се налага да преодолее повече информационни пластове, отколкото има луковата глава. Най-накрая успява да сведе филтрираните си заключения до няколко команди, с който се надява да разреже Гордиевия възел. Въвежда ги една по една и чака. Не след дълго се появяват изписани на кирилица слова. Пуска в ход речников софтуер.

Йегър се чеше по главата, озадачен от появилия се на екрана отговор. Той представлява меню.

Докато гледа, менюто изчезва, за да се появи съобщение от Макс:

Какво ще разпоредите, сър?

Каква е тази работа?

Може би ще отговоря по-точно, ако се върнем към холограмата?

Йегър премигва. Макс го шантажира. Той раздвижва плещи, за да прогони натрупаната умора, поема дълбоко дъх и се обръща отново към клавиатурата.

Вашингтон

Служебният самолет на НАМПД е само един от десетките, които се приземяват на летището във Вашингтон. За разлика от самолетите на редовните линии, които рулират по пистите към определените им терминали, реактивната машина на агенцията се устремява към една забранена зона на летището, недалеч от старите хангари с обли покриви. Двигателите спират, а от мрака се появяват три огромни джипа със загасени фарове, които се нареждат до самолета.

От първия излизат двама морски пехотинци и един цивилен. Докато униформените застават мирно, от двете страни на стълбичката, цивилният се изкачва пъргаво по нея, с черна чанта в ръка. Той почуква на вратата, която се отваря начаса и от процепа щръква главата на Остин.

— Аз съм капитан Морис, военен лекар — представя се цивилният. — Дошъл съм да прегледам нашите хора. — Той поглежда през рамото на Кърт и вижда безжизнените тела на капитана и пилота, отпуснати в креслата си.

— Мили Боже! Мъртви ли са?

— Да, мъртво пияни са — потвърждава Остин. — Празнувахме завръщането им у дома и те малко прекалиха. Може би тези спретнати млади момчета долу биха им помогнали при слизането!

Капитан Морис повиква пехотинците и те смъкват подводничарите по стълбичката. Студеният вечерен въздух вдъхва живот у двамата пияни. Те благодарят горещо на Остин и Траут, залитат към средната кола и потъват в нощта, придружени от свистене на гуми, оставили двамата си спасители да дишат изгорелите газове.

Стоповете им още не са се загубили, когато от сянката се появява една фигура и глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг, заявява:

— Това е то, тяхната благодарност! Можеха поне да ви извикат по едно такси, та да се приберете по домовете.

Остин гледа след военните машини.

— Военните не обичат да разкриват широките си възможности — отбелязва той.

— Майната им! — изказва становището си адмирал Сендекър. — Мога ли да ви предложа услугите си?

— Най-доброто предложение напоследък.

Двамата с Траут се вмъкват в паркирания наблизо джип чероки. Сендекър не обича лимузините, както и всички останали благини, свързани с високия пост и предпочита лично да управлява една от високопроходимите служебни коли на НАМПД. Сендекър изчаква двамата пилоти да се оправят с машината, за да откара и тях до паркинга, където са колите им.

Остин се обажда на адмирала още от Мейн, за да му докладва обстановката. По пътя Сендекър казва:

— Знам, че се повтарям, но вие заслужавате медал, момчета, заради проникването на борда на онзи кораб!