Клайв Къслър - Изгубеният град

Гамей му посочи едни дълги пинсети.

— Използвай тях. Можеш да разгледаш пробата в тази мивка.

Пол извади кълбото водорасли от контейнера, занесе го до мивката и го пусна в пластмасовото корито. Само по себе си изглеждаше съвсем невинно. Не беше красиво, но предизвикваше възхищение с функционалността си. Мустачетата му се закачаха за мустачетата на другите водорасли и заедно образуваха огромния килим, превзел океана. Траут го побутна с пинсетите и се опита да го вдигне. Водораслото се скъса и падна обратно.

— Съжалявам, скъсах го — каза той на Гамей.

Тя го изгледа странно и взе пинсетите от ръката му. Хвана другия край на растението, но то отново се скъса. Повтори експеримента. Тънките израстъци се късаха с лекота. Тя взе един от тях, пренесе го на масата, наряза го, сложи тънките парченца на предметни стъкла и ги разгледа под микроскопа.

След малко вдигна поглед от окуляра.

— Умират!

— Какво!? — Траут надникна в мивката. — На мен ми изглеждат съвсем здрави.

Тя се усмихна и откъсна още няколко мустачета.

— Това никога не може да стане със здраво водорасло. Мустачетата са като много здрава гума. А тези са крехки.

Гамей повика асистентите си и ги помоли да приготвят предметни стъкла с различни части от пробата. Когато отново вдигна глава от микроскопа, очите й бяха зачервени, но на лицето й грееше широка усмивка.

— Първа фаза на некроза. С други думи, умира. Ще опитаме и с другите проби, за да се уверим.

Тя наля от течността с бактериите в другите контейнери и изчакаха още един час. Микроскопският анализ потвърди предположението им. Всички проби, изложени на контакт с бактериите, умираха.

— Бактериите всъщност ядат нещо от горгоновата трева, което й е необходимо за оцеляването — каза тя. — Ще трябват още изследвания.

Траут взе стъкленицата с бактериите.

— Кой е най-ефективният начин да използваме гладните гадинки?

— Трябва да добием голямо количество, да ги разпространим и да ги оставим да си свършат работата.

Пол се усмихна.

— Как мислиш, дали британското правителство ще ни позволи да използваме подводницата на Фошар, за да ги пръснем навсякъде? Тя притежава и капацитета, и нужната бързина.

— Мисля, че и салто ще направят, само и само да не се окажат островите им изолирани от целия свят.

— Маклийн отново ни спаси живота — поклати глава Траут. — Даде ни надежда, че можем да победим проклетото нещо.

— И Кърт заслужава признание.

— Да, той каза, че трябва да се върнем в Изгубения град и да помислим как да възстановим равновесието.

Пол се насочи към вратата.

— Ще му съобщиш ли добрата новина?

Той кимна.

— А после ще му кажа, че е време да изпратим подобаващо един шотландски джентълмен.

Езерото лежеше, сгушено в прегръдките на надиплените лилавеещи хълмове, покрити с килими от пирен. Беше дълго няколко километра и наполовина толкова широко, а спокойните му води отразяваха безупречно синьото шотландско небе.

Откритата дървена лодка се отдалечи от брега, оставяйки следа в гладката му като огледало повърхност, и спря в най-дълбоката му част. На нея имаше четирима пътници: Пол и Гамей Траут, Дъглас Маклийн и покойният му братовчед Ангъс. Прахът му беше прибран в инкрустирано византийско сандъче, с което химикът се беше сдобил при едно от пътешествията си.

Дъглас Маклийн бе срещал братовчед си само веднъж, на една сватба преди няколко години. Бяха си допаднали и се заклели да се виждат по-често, но както обикновено става с уговорките на чаша уиски, така и не бяха осъществили плана си. До този момент. Дъглас беше единственият жив роднина, когото Траут успя да открие. Не по-маловажно беше, че свиреше на гайда. Не хубаво, но силно.

Разкрачен, за да не изгуби равновесие, Дъглас стоеше на носа на лодката, облечен в карираната носия на рода си. Когато Гамей му даде знак, той засвири „Удивителна благодат“. Под звуците на завладяващата мелодия, която отекваше в околните хълмове, Пол изсипа сиво–кафявата пепел от сандъчето във водата. Тя се понесе по повърхността и постепенно потъна.

— Ave atque vale’ — каза тихо Траут.

В същото време, но на друго място Джо Дзавала носеше заедно с неколцина други мъже прост дървен ковчег по пътеката между надгробните камъни в двора на стара църква близо до Руан. Останалите бяха все наследници на капитан Пиер Льован.

Край отворения гроб на съпругата и сина на капитана стояха поне двайсетима души от рода Льован. Към тях се присъединиха и представители на френската армия. Докато свещеникът изричаше последните ритуални слова, военните отдадоха чест и ковчегът бе спуснат в гроба, който най-сетне щеше да даде покой на войника.