Клайв Къслър - Портата на дявола

– Защо се обаждаш? – попита Джема. Звучеше, сякаш се намира в тунел – очевидно използването на старата телефонна мрежа си имаше и недостатъци.

– Имам новини – каза Ножа. – Някои добри, други лоши.

– Казвай! Но по-бързо!

– Ти беше прав. Поне двайсет групи учени се появиха, и още ще дойдат. Този магнитен феномен, като че ли е събудил голям интерес.

– Разбира се, че ще събуди – каза Джема. – Защо иначе ще те изпращам там?

– Но интересът не е само научен. Тук има и военни. Джема не прозвуча разтревожен.

– Това трябваше да се очаква. Ти няма да си имаш работа с тях, ако действаш по плана.

– Може би – каза несигурно Андрас. – Но има един проблем. Американците, които едва не ни хванаха на „Кинджара Мару”, са тук. Видях кораба им в пристанището. Сега е закотвен над магнитната кула. Според португалците те ръководят цялото проучване. Сигурен съм, че има и военна намеса тук.

Джема се засмя.

– Продължаваш да представяш врага за по-страшен, отколкото е, вероятно за да добавиш още слава към името си, когато го победиш, но това намирисва на параноя.

– За какво говориш? – попита Андрас.

– Не са те нападнали американски тюлени или Специални части, приятелю. Тези мъже са от НАМПД и са океанографи и водолази. Откриват и вадят корабни останки, снимат подводния живот. Честно казано, струва ми се, че би трябвало да се справиш с тях с лекота.

Джема се засмя, докато говореше, а Андрас усети как кръвта му започва да кипи.

– Страх ли те е да се сблъскаш с тях отново? – попита Джема подигравателно.

– Чуй ме! – почти викна Андрас, като се ядосваше все повече. Но внезапно замълча, защото видя нещо невероятно на дока точно пред себе си. Същият среброкос американец, който се бе появил на „Кинджара Мару”, вървеше с тъмнокоса жена, в която той разпозна рускинята, за която му бяха казали.

– Е, ще видим – прошепна той на себе си.

– Какво? – попита Джема. – За какво говориш?

Андрас се сви в кабинката и се извърна, за да не го видят, докато минаваха по отсрещната страна на улицата.

– Андрас? – викна Джема. – Какво става, по дяволите? Андрас обмисляше нова игра.

– Тези от НАМПД не са толкова беззъби, за колкото ги мислиш – каза той. – Притеснявам се, че ще се намесят отново. Особено един от тях. Най-добре ще е да ги ликвидирам.

– Не се замесвай с тях! – предупреди го Джема. – Само ще привлечеш вниманието в неподходящ момент. Много близо сме до това да направим нашия ход.

– Не се тревожи – успокои го Андрас. – Всичко ще мине гладко.

– Не ти плащам да си отмъщаваш – отбеляза хладно Джема. Андрас се засмя.

– Не се притеснявай. Това ще е безплатно.

Преди Джема да отговори, Андрас стовари тежката пластмасова слушалка на металната вилка. Ухили се доволно – това беше много по-хубаво, отколкото да натиснеш червения бутон на мобилен телефон.

Гамей Траут се опитваше да запази спокойствие, да контролира дишането и емоциите си. До нея Пол продължаваше с безплодните опити да се свърже с „Матадор” по подводния предавател.

– „Матадор”, тук „Групър”. Приемате ли? Нямаше отговор.

– „Матадор”, тук „Групър”…

Това продължаваше от половин час. Какво друго можеше да стори? Единствената им надежда бе от „Матадор” да изпратят дистанционно управлявана подводница и да се опитат да ги изкопаят. Но само в случай че ги открият и ако не бяха под трийсет метра наноси.

Затова Пол продължаваше да опитва.

– „Матадор”, тук е „Групър. „Матадор”, моля отговорете! И всеки път, щом изречеше тези думи, нервите му се опъваха още повече, като при китайско мъчение с капка вода.

От половин час нямаше отговор. Нямаше да има и през следващия половин час, и през следващите сто часа. Или антената се беше откъснала при срутването, или бяха заровени твърде дълбоко, за да може да се излъчи сигнал.

Гамей си пое отново дъх, за да се успокои, и започна да масажира раменете му.

– Те сигурно ни чуват – каза Пол. – Нищо че ние не можем да ги чуем.

Тя кимна, изви се на другата страна и провери колко въздух им остава. Имаха за деветнайсет часа. Деветнайсет часа в очакване на смъртта. Изведнъж тя съвсем осезателно почувства колко тясна е подводницата. Приличаше на ковчег. Гробница.

Обхвана я клаустрофобия – така мощна, че Гамей се разтрепери и съжали, че не е умряла при срутването. Или беше по-добре просто да отвори люка и да остави водата да ги залее. Това беше ирационално, това беше паника, но за нея беше съвсем реална.