Дъглас Престън - Сблъсък

— Ето ви списъка от последните четири месеца. Ако искате по-старите, препоръчвам ви директно да се обърнете към личен състав.

След пет минути двамата вече бяха извън сградата и вървяха по огромния паркинг. В колата им под наем беше адска жега, седалките пареха като нажежени тигани. Аби никога не беше идвала в Южна Калифорния, и се надяваше никога повече да не се връща. Как въобще издържаха хората тук? Предпочиташе Мейн през януари.

Форд запали двигателя и климатикът се включи със силна, първоначално гореща струя. Аби го погледна с присвити очи.

— Браво на вас, специален агент Форд.

— Благодаря. — Форд извади от джоба си листата, които му беше дал Дирквайлер и й ги подаде. — Намери ми някой недоволен бивш служител, за предпочитане да е бил уволнен.

— Мислиш ли, че укриват нещо?

— Подобни места винаги крият нещо. Такава е природата на звяра. Всички големи бюрократични машини, независимо с какво се занимават, са предназначени да контролират информация, да раздуват бюджета си, да се обезсмъртяват. Ако са намерили нещо необичайно на Марс, мога да се обзаложа, че са го скрили. Бог да благослови недоволните служители — никой друг не толкова откровен с правителството.

Марк Корсо влезе в мрачната къща, разрови струпаните върху масичката в коридора писма, захвърли ги с отвращение и влезе в гостната. Тръшна се на дивана и пъхна диска на „Заразно зло 6“ в ексбокса. След един час започваше смяната му при Мото и трябваше да убие малко време.

Когато започна да играе, малката гостна се изпълни със звуците на оръжейни изстрели, експлозии и разкъсваща се плът. Той поигра десетина минути, но не се справи много добре. Спря играта на пауза и остави конзолата настрани. Стаята потъна в тишина. Вече не му беше забавно, тръпката си беше отишла. Мислеше единствено за откритието си и чакаше обаждането от Марджъри, чакаше ли чакаше. Още на следващата сутрин възнамеряваше да отнесе диска в „Таймс“.

Бяха минали само два дни, откакто се беше обадил на Марджъри, а тя продължаваше да го кара да си мълчи. Може би печелеше време, докато самата тя открие машината. Е, успех — никога нямаше да я открие на повърхността на Марс.

Замисли се за журналистката, която му се беше обадила сутринта. Той беше изключително предпазлив и внимателен, но се надяваше, че все пак й е дал достатъчно информация, за да подпали задника на Чодри. Да го подплаши, когато статията излезе. Но сега, като си спомни разговора, усети леко неспокойство, зачуди се дали не трябваше да бъде малко по-необщителен. Но тя го беше уверила, че името му няма да бъде споменавано.

Той стана и се защура безцелно из стаята. Нямаше никакви предложения за работа, нищо. Отново се ядоса при мисълта как го бяха измамили с осемте хиляди долара и си спомни студеното презрение на Чодри, когато отхвърли предложението му и го заплаши.

Треперейки от нерви, той отиде в банята и наплиска лицето си с вода, след което го избърса с кърпата. Студената вода въобще не му помогна. Нямаше търпение да отиде при Мото, да се разсее. Мотаенето по цял ден из къщата направо го убиваше.

Със сигурност щеше да отиде в „Таймс“. След това правителството нямаше да посмее да го арестува. Щеше да бъде герой. Вторият Даниъл Елсберг 13 13 Даниъл Елсберг — американски военен анализатор. Убеден, че общественият интерес надделява над вредата от разгласяването, през 1971 г. предоставил на „Таймс“ и други вестници секретни документи на Пентагона за воденето на войната във Виетнам, заради което е осъден. — Бел.прев. .

Размишленията му бяха прекъснати от електронния гонг на входния звънец.

— Марк? — чу той плахия глас на майка си от кухнята. — Ще отвориш ли?

Корсо отиде до вратата и погледна през шпионката. Отвън стоеше мъж в сако от туид, който, изглежда, се чувстваше ужасно неудобно в задушния утринен въздух.

— Да? — попита Корсо през вратата.

Мъжът не отговори нищо. Вместо това извади протъркан кожен портфейл, отвори го и показа полицейска значка.

— Лейтенант Муур.

„Ох, мамка му.“ Корсо отново надникна през шпионката. Полицаят продължаваше да показва значката, сякаш го предизвикваше. Снимката като че ли отговаряше. Но управлението му беше във Вашингтон, окръг Колумбия. Какво означаваше това? Корсо усети как го обзема паника. Чодри го беше предал.

— За какво става въпрос? — опита се да каже Корсо, но се задави с думите.

— Мога ли да вляза?

Корсо преглътна. Имаше ли право да откаже? Мъжът не трябваше ли да покаже заповед? Може би беше по-добре да не го ядосва. Той дръпна резето, откачи верижката, отключи и отвори вратата.