Дъглас Престън - Сблъсък

— Явно трябва да отидем там, където знаят повече неща за Марс.

— И къде е това?

Форд се замисли за миг.

— В момента картографират Марс. В Лабораторията за реактивно движение в Пасадена, Калифорния. Трябва да отидем там, да се поослушаме, да разберем, дали не са попадали на нещо необичайно.

Аби вдигна глава и го погледна.

— Знаеш ли, Уайман, има едно нещо, което не разбирам. Защо се занимаваш с това? Каква полза имаш от него? Никой не ти плаща, нали?

— Силно съм загрижен, разтревожен съм от това. Не знам защо, но вътрешната ми аларма бясно дрънчи и не мога да се успокоя, докато не го разреша.

— И за какво по-точно си загрижен?

— Дали е мини черна дупка, метеор, или билярдна топка на дявола, щом е могла да прониже Земята, значи планетата ни току-що е била целуната от смъртта. Предизвестие за пълно унищожение. Ами ако там, откъдето е дошло, има още изненади?

Хари Бър чакаше на паркинга на един скъп мол в Кънектикът, облегнат на бронята на жълтия си фолксваген бийтъл, и пушеше цигара „Американ спирит“. Съобщението беше пристигнало предишната нощ, спешно . Бър никога не беше получавал спешна задача. Когато някой искаше някого мъртъв, никога не му казваше „спокойно, не бързай“.

Той замислено потърка цигарата между палеца и показалеца си, усещайки мекотата на филтъра и наблюдаваше как пушекът се вие над блещукащото огънче. Грозен навик, вреден за здравето, непривлекателен, работнически. Професорите не пушат или пушат лула. Той хвърли фаса върху бетонния под на паркинга и го размаза с десетина завъртания на тока на обувката си, докато не го направи на сол. Ще ги откаже, но не точно сега.

Подминаха го няколко коли, преди поредната да намали и да се приближи към него. Беше грозна американска кола, последен модел форд „Краун Виктория“, черна, естествено. Той обожаваше своя фолксваген, който бе възможно най-подходящата кола за работата му. Никой не очакваше от наемен убиец да пристигне с фолксваген бийтъл. Или да е облечен в сако от туид с кожени кръпки на лактите, памучни панталони и раирани чорапи.

Докато наблюдаваше как черната кола постепенно намалява, Бър нито знаеше, нито искаше да разбере кой го наема, но беше почти сигурен, че е свързан с правителството. Напоследък беше получил доста подобни задачи.

Колата спря и затъмненият прозорец — затъмнен прозорец! — се смъкна надолу. Показа се същият азиатец, с когото си беше имал работа и преди, облечен със същия син костюм и слънчеви очила. Въпреки това той отново премина през задължителната шарада с паролата.

— Ще освобождавате ли мястото? — попита той.

— Чак след шест минути.

Направо обожаваха тия игрички. В отговор една ръка му подаде дебел кафяв плик през прозореца. Бър го взе, отвори го, прелисти с палец банкнотите и го хвърли на предната седалка в колата си.

— Интересува ни най-вече твърдия диск — каза мъжът. — Ако ни го донесете непокътнат, бонусът нараства на двеста хиляди долара. Ясно ли е?

— Ясно. — Бър се усмихна безизразно и махна с ръка на колата да се маха. Фордът потегли рязко със свирещи гуми. „Супер — помисли си той, — дай да привлечем вниманието на всички наоколо“.

Той влезе обратно в колата си и отвори плика, като изсипа съдържанието в скута си: кратко описание на задачата му, снимки и пари. Много пари. И още много щяха да дойдат. Задачата беше добра, отлична даже.

Той пъхна парите в жабката, разгледа снимките и прочете писмото. Подсвирна с уста. Щеше да е адски лесно. Да вземе твърдия диск и да убие учения. На тоя твърд диск сигурно имаше нещо доста апетитно.

Той измъкна лъскавата фотография на твърдия диск от купчината снимки и я разгледа. После я пъхна обратно, прегледа и останалите и отново прочете писмото. Вечерта щеше да ги проучи по-добре, да обмисли нещата. Щеше да нанесе удара следващия ден. Вече почти не можеше да си представи работата без Гугъл ърт, Мапкуест, Фейсбук, Ю Тюб, щеше да прегледа „жълтите страници“ и всички останали информационни инструменти на интернет. За половин час щеше да се сдобие с всичко, за което преди щеше да е необходима цяла седмица проучвания.

Хари Бър остави всичко настрана и се потопи в размишления за личностната си реализация. Беше много добър, и то не само защото беше образован и можеше да изрецитира всички латински склонения. Беше добър, защото не обичаше да убива — не го правеше от страст, нужда, или принуда. Беше добър, защото имаше усет за жертвите си. Знаейки, че са реални хора, с лекота се поставяше на тяхно място, поглеждаше към света през техните очи. Така беше много по-лесно да ги убие.