Дъглас Престън - Сблъсък

— Марк?

— Да, здрасти, аз съм.

— Добре ли си?

— Добре съм, няма проблем. Виж какво, трябва да поговорим за нещо… свързано с работата. Много е важно.

Последва мълчание.

— Какво за работата? — Гласът й прозвуча притеснено. Тя му беше показала ясно, че не иска да се замесва в неговите опити, или да застрашава собствената си кариера заради него.

— При мен има диск от ЛРД. Един от секретните. Пълен е със снимки с висока резолюция.

— Марк, по дяволите, не ми го казвай. Не искам да те слушам.

— Трябва да ме изслушаш. Намерих нещо в него. Нещо невероятно.

— Наистина не искам да те слушам повече! Затварям.

— Не, почакай! Намерих изображение на извънземна… машина или артефакт на… — Той замълча. „Не й казвай истинското местоположение.“ — На Марс.

Тишина.

— Чакай малко. Я повтори?

— Намерих снимка. Много, много ясно изображение на много, много стара конструкция на повърхността на Марс. Не може да се сбърка.

— Ти си пиян.

— Да, но когато го открих, бях трезвен. Марджъри, много добре знаеш, че не съм идиот, и знаеш, че завърших пръв в курса си в университета, освен това бях най-младия лаборант в мисията. Знаеш много добре, че щом ти казвам, че е истина, значи е истина. Според мен тази машина е източникът на гама-излъчването.

Той можеше да чуе тежкото й дишане в слушалката.

— Много геоложки образувания могат да изглеждат като изкуствени.

— Това не е образувание. Има диаметър около шест метра, състои се от цилиндрична тръба с опорен пръстен, която се издига над повърхността и има диаметър около два метра, обградена от пет идеално кръгли издатини. Цялото това нещо е монтирано върху петоъгълна платформа, отчасти покрита с реголит.

— Откъде знаеш, че е старо?

— Заради реголита. Освен това се забелязват дупки и ерозия от микрометеороиди. Сигурно е на милиони години.

Отново тишина.

— Къде на Марс се намира? Искам да видя изображенията.

— Съжалявам, това няма да ти го кажа.

— Защо?

— Защото аз го открих, заслугата е моя. Мисля, че разбираш.

— Да. Но… Какво смяташ да правиш? Как ще ги накараш да признаят заслугата ти?

— Обадих се на Чодри.

— Господи! Казал си му, че си откраднал секретен диск?

— Всъщност не съм го откраднал, но да, казах му. Казах, че ако ме върне на работа, ще се върна заедно с диска, всичко ще бъде забравено и ще си поделим заслугата за откритието. Ако ли не, ще изпратя диска във ФБР и с кариерата му ще бъде свършено.

— О, Господи! И какво?

— Задникът не ми повярва за извънземната машина. Каза, че съм патологичен лъжец. Дори не ми повярва, че имам диск със секретни данни у мен. Затова му пратих имейл с частица от изображение с висока резолюция, за да му го докажа. Не снимка на машината, разбира се, защото той ще я открие използвайки базата данни. Но му изпратих кадър със свръхвисока резолюция от друга снимка. Копелето веднага ми се обади.

— Ти си полудял.

— Залозите в тази игра са много високи.

— И?

— Резултатът не беше такъв, какъвто очаквах. Каза ми, че няма да си мръдне пръста за мен. И сега аз нищо не мога да му направя. Защото ако изпратя твърдия диск анонимно на ФБР и те го сгащят, веднага ще ме изпее. „Ако падна, ще повлека и тебе“, каза ми той. Намираме се в безизходно положение.

Последва дълго мълчание.

— Да знаеш, че той е прав.

— Вече съм наясно с това. Гаднярът направо ме матира.

— И сега какво?

— Играта не е съвсем загубена. Обмислям да отнеса твърдия диск в „Таймс“. Кълна се в Бога, че ще получа признание за откритието си, дори това да е последното нещо, което ще направя през живота си. — Той се поколеба. — Трябва да споделя с някого. Искам да знам какво мислиш ти. Аз прекарах толкова време в размисли, че имам усещането, че всеки момент ще се взривя.

Известно време в слушалката се чуваше само пропукване и слаба музика.

— Засега недей да правиш нищо — каза Ланг. — Според мен отиването в „Таймс“ не е много добра идея. Дай ми няколко дни да го обмисля, става ли? Просто изчакай и не прави нищо.

— Побързай. Отчаян съм.

Докато вечеряха, Аби не каза нищо на баща си, защото не знаеше как да му поднесе новините. Сега, в шест часа сутринта, докато смъкваше куфара си надолу по стълбите, тя все още нямаше и най-малката представа как да му ги съобщи.

Намери го да седи на масата в кухнята и да пие кафе, четейки статия в портландския вестник „Прес Хералд“. Тя беше поразена от изморения му вид. Светло кестенявата му коса висеше на провиснали кичури върху челото, не се беше бръснал отдавна и седеше прегърбен, с отпуснати рамене. Той не беше много висок, но винаги беше имал изправена стойка, здраво и мускулесто тяло. Сега изглеждаше съсипан. Откакто беше потопила лодката и му беше отнела прехраната, той беше спрял да й натяква за колежа и бъдещето, и да се оплаква за това колко пари бил похарчил. Сякаш се беше отказал от нея — и от собствения си живот.