Дъглас Престън - Сблъсък

— Сега вече стигаме до информацията, за която трябва да се плати.

Форд задържа погледа си върху лицето й. Най-накрая заговори:

— Мога ли да попитам защо момиче с твоя ум работи като сервитьорка в Дамарискота, Мейн?

— Напуснах университета.

— Кой университет?

— Принстън.

— Принстън ли? Това не беше ли в Джърси?

— Много смешно.

— Каква беше специалността ти?

— Записах медицина, но изкарах много курсове по физика и астрономия. Твърде много. Скъсаха ме на органична химия и изгубих стипендията си.

Форд се замисли. Какво пък, по дяволите.

— Случи се така, че онзи ден в скута ми просто паднаха сто хиляди, от които нямам нужда. Твои са — да си купиш нова лодка. Но има и някои условия. Вече работиш за мен. Няма да разказваш за това на никого, дори на приятелката ти. И първото нещо, което ще направим с новата лодка, е да посетим кратера. Съгласна ли си?

Момичето изненада Форд с бляскава усмивка. Тя протегна ръка.

— Съгласна.

Марк Корсо хвърли писмата на масата и се тръшна върху креслото в апартамента на приятеля си в Горен Уест Сайд. Облегна се назад и затвори очи. Беше уморен като куче, усещаше зараждащото се главоболие. Последните три дни беше работил двойни смени при Мото и за да ги издържи, се беше наливал с коктейли с водка, които криеше под бара. Дори и с двойните смени парите пак не му стигаха да си плати просрочения наем. Компенсаторният чек от лабораторията му трябваше спешно. През малкото свободно време, което му оставаше, той търсеше работа и продължаваше да разглежда изображенията на твърдия диск, да ги изчиства и подобрява. Почти не спеше. На всичкото отгоре Марджъри Ланг ужасно му липсваше, денонощно копнееше за дългото й голо, гъвкаво тяло. Беше разговарял с нея няколко пъти, но явно връзката им нямаше бъдеще — въпреки че си останаха добри приятели.

Преборвайки съня, той се изправи и прегледа пощата. Депресивно тънки пликове в отговор на запитванията и кандидатстванията му за работа. С огромно усилие на волята той прехвърли всички писма, отвори първото и прочете първия ред. Смачка го на топка, пусна го на пода и отвори второто, третото, четвъртото…

Купчината в краката му растеше.

Шестото, последно писмо го накара да замръзне. То беше от личен състав на Калтек, които ръководеха лабораторията. В първия момент помисли, че това може да е компенсаторния му чек, но когато отвори плика, намери само писмо. Погледът му пробяга по първия параграф и той отказа да повярва на очите си.

„След като прегледахме работната ви характеристика и причината за прекратяване на договора от страна на вашия супервайзър в ЛРД, ние решихме, че не отговаряте на изискванията за получаване на компенсация за предсрочно прекратяване на договора и неизползвана отпуска, както е описано в трудовия ви договор. Като се имат предвид членове 4.5.1 до 6 от «Справочник на служителя»…“

Той го прочете два пъти и го хвърли на масата. Това не можеше да се случва. Дължаха му обезщетение за двуседмично предизвестие и за две седмици неизползвана отпуска: повече от осем бона. След шест години в университета и осемдесет хиляди долара студентски заем, той живееше в апартамента на приятел с по-малко от петстотин долара в сметката си, без работа, без бъдеще и с пачка просрочени кредитни карти, толкова дебела, че не можеше да я събере в портфейла си. А сега дори не можеше да плати своята половина от наема.

В него бавно и сигурно се надигна гняв. Копелетата от ЛРД щяха да си платят. Дължаха му осем хиляди долара и по един или друг начин той щеше да си ги вземе. Трябваше да има начин да им го върне.

Вратата се отвори и съквартирантът му се появи.

— Хей, Марк, не искам да ти досаждам, но парите за наема ми трябват. Веднага.

Марк Корсо се изправи с куфар в ръка пред вратата на старата тухлена къща на майка му в Грийнпойнт и натисна звънеца. Главата му се пръскаше от болка, очните му ябълки пулсираха, устата му беше пресъхнала. Не беше намерил сили да й се обади предварително. Той чу тътренето на крака в коридора, звукът на дърпащи се резета и треперещия, несигурен глас на майка му.

— Кой е?

— Аз съм, Марк.

Дръпна се последното резе и майка му се появи пред него — ниска, пълничка, с посивяла коса — и лицето й светна от радост.

— Марк! — Ръцете й го обгърнаха в задушаваща прегръдка и тя го притисна веднъж, втори път… Миришеше на току-що приготвени спагети и ръцете й бяха побелели от брашното. — Какво носиш там, куфар ли? Да не би да се прибираш? Не стой навън на студа, влез! За постоянно ли се връщаш или само на гости? Изглеждаш ми толкова изморен. — Още една прегръдка, този път придружена от сълзи.