Дъглас Престън - Сблъсък

Беше въпрос на живот и смърт. Ако не успееше да ги хване и да ги убие, с него беше свършено. Нямаше друг начин. Ако успееха да стигнат до брега, край с него.

Той извади празния пълнител от пистолета и презареди с резервния, който носеше в джоба си, след което пъхна пистолета обратно в колана. Имаше съвсем малко време. Но не всичко беше изгубено. Все още разполагаше с другата лодка и с яхтата — на която криеше скрития си коз: бащата.

Без да обръща внимание на пулсиращата си глава, Бър хукна по брега към гората. Той издърпа лодката от храстите, намери скритите гребла, хвърли ги вътре и я затегли надолу към брега. Скочи вътре и загреба към залива зад близкия остров, където беше закотвил „Рибарче“. Яхтата не беше от най-бързите, но със сигурност беше по-бърза от „Марея“, която все пак си беше най-обикновена рибарска лодка.

Той се спусна по течението и тогава забеляза колко тъмно е станало и колко силен е вятърът. Дори вълните в защитените от островите проливи образуваха гребени, а вятърът виеше в клоните на смърчовете. Той дори чуваше далечния звук на разбиващите се в скалите вълни край разположените откъм вятъра острови, които се намираха на близо миля от него.

Той прекоси пролива и се приближи към близкия остров, забелязвайки закотвеното „Рибарче“. На кърмата се виждаше тъмният силует на ловеца на омари, чиито ръце бяха завързани за перилата.

Лодката се блъсна в корпуса, той се изкачи на палубата и я завърза за кнехта.

— Събуди се, Строу, работа ни чака.

— Ако пипнеш дъщеря ми, ще те убия — каза мъжът с нисък глас. — Ще те намеря и…

— Да, да. — Бър отиде право при радиостанцията и превключи на канал 16. Първото нещо, което трябваше да направи, е да попречи на момичетата да се свържат с бреговата охрана.

Когато Аби приключи с идентификацията си и отпусна бутона за предаване, от говорителя веднага се разнесе продран глас.

— Аби? Ето къде си.

Това беше гласът на убиеца. Сигурно се беше върнал на лодката си и подслушваше честотата, за да чуе обаждането й до бреговата охрана.

— Мъртъв си, копеле — каза тя.

— Ай, ай! Не използвай такива изрази на официална правителствена честота — отвърна гласът, — особено когато баща ти може да те чуе.

— Какво?

— Баща ти. Той е при мен на лодката и си прекарваме страхотно.

Спокойният тон, с който произнесе тези думи, накара Аби да настръхне. За миг остана вцепенена, без думи. Вятърът се блъскаше в рулевата кабина, а по прозорците шибаше внезапно изсипалият се дъжд. В небето над главите им блесна светкавица, последвана от силен гръм.

— Повтарям: баща ти, господин Джордж Строу, е тук, на лодката ми, с мен — продължи спокойно той. — Превключи на канал 72 и ще поговорим. — Аби знаеше, че канал 72 е скрита нетърговска честота, която никой в тези райони не използваше.

Преди да успее да отговори, радиото изсъска.

— Говори бреговата охрана от станция „Рокланд“…

Аби прекъсна диспечера и превключи на 72.

— Така е много по-добре — чу се гласът. — Искаш ли да кажеш здрасти на татенцето?

Аби усети, че й се повдига. Сигурно лъжеше. Тя чу заглушен звук, проклятие, звук от удар.

— Говори с нея. — Нов тъп звук.

— Престани! — изпищя Аби.

— Аби — достигна до нея изкривеният глас на баща й. — Стой далеч от нас. Отивай право в някое пристанище и се свържи с полицията…

Нов силен удар, изпъшкване.

— Престани, копеле такова!

Гласът на убиеца отново се разнесе от радиото:

— Върни се отново на 16 и се обади на бреговата охрана. Веднага. Или той ще стане храна за рибите.

Хълцайки, Аби се обади на бреговата охрана и им каза, че е било фалшива тревога. Диспечерът я посъветва веднага да се отправи към най-близкото пристанище заради бурята. Тя прекъсна връзката и прехвърли на канал 72. Погледна към Джаки, която й отвърна с уплашен поглед. Лодката заора в дълга, пенеста вълна и щурвалът се завъртя като побъркан, корпусът застена.

Джаки внезапно хвана кормилото, завъртя го на другата страна, даде газ и лодката рязко зави, пропускайки на косъм страничния сблъсък с поредната висока вълна.

— Аз поемам управлението. Ти се оправи с него.

Аби кимна мълчаливо. Вятърът се засилваше все повече, разпенвайки развълнуваната океанска повърхност.

Канал 72 изпука, убиецът се засмя тихичко и каза:

— Ало? Има ли някой вкъщи?

— Моля те, не наранявай…

Нов удар и стон.

— Къде се намираш?

— В залива Пенобскот.

— Слушай ме внимателно, ето какъв е планът. Дай ми своите джипиес координати. Идвам при теб да ти докарам баща ти.