Дъглас Престън - Сблъсък

Не, Хари Бър реши, че сигурно му казваха истината за проблема с горивото. Толкова бяха уплашени, че дори се вързаха на неубедителните му обещания. Той беше изстрелял пет пълнителя с дезърт ийгъла, общо трийсет патрона 45-ти калибър, нищо чудно поне един от тях да е пробил резервоара. Палавника се намираше по пътя към Рокланд и наистина минаването покрай Нъбъл към Ауълс Хедс беше твърде опасно при бурно море. Всичко, което му бяха казали, се връзваше.

Държейки се за кормилото с едната ръка, той извади с другата четирите празни пълнителя и ги сложи на таблото до кутията с патроните. Без да се пуска, той несръчно започна да ги пълни. После напъха тежките пълнители по два в джобовете на панталона си. Планът му беше елементарен: убива ги, потапя лодката и духва към пристанището Рокланд. Там ще завърже лодката за дока и ще си тръгне. На негово име нямаше нищо; Строу беше наел лодката и го беше взел на борда от друго място, от един забутан залив нагоре по крайбрежието. Никой не знаеше, че и той е бил на борда. Сигурно след няколко дни щяха да намерят полуизядения труп на Строу с куршум в черепа, но дотогава той отдавна щеше да е изчезнал. И щеше да се погрижи дъртака да получи подходящото морско погребение, с дълга котвена верига и много въже, които да го дърпат надолу.

А що се отнася до момичетата, е, и на тях щеше да им осигури подобно погребение, като им потопи лодката.

Може би вече беше късно да намери твърдия диск и да спечели още двеста бона, поне не на този етап. Но никога не беше късно да почисти — нито съществуваше вариантът да отложи почистването. Той усети как в него се надига гняв и се опита да го потуши. Приключваш с всичко на деня, каза си той. Печелиш нещо, губиш нещо. Това не беше първия път, когато се беше провалял, нямаше да бъде и последния. Оправи кашата и ще оцелееш за следващата задача.

Той измъкна цигарите от джоба си и осъзна, че са подгизнали, разбира се. Лодката се издигна над една вълна и се спусна от другата й страна, двигателят изрева и той се вкопчи в кормилото. Бог му е свидетел, че щеше да въздъхне с облекчение, когато трите копелета се озоват на дъното на Атлантика.

Докато „Марея“ се отдалечаваше в открито море, воят на вятъра премина в бучене, вълните се издигаха като гигантски планини, разпенените им гребени се носеха като сиво-бели хребети към тях. Аби остави Джаки да управлява лодката, изненадана от инстинктивните й реакции. Тя яхваше всяка вълна под ъгъл от трийсет градуса, постепенно увеличаваше скоростта и леко завъртайки щурвала разбиваше пяната на върха й, след което намаляваше оборотите и политаше надолу. Тези маневри й изкарваха акъла, но като че ли всеки път се измъкваха успешно.

— Ох, мамка му — каза Джаки, вперила поглед напред. Към тях се носеше бяла вълна, по-висока от останалите, която изглеждаше така, сякаш не е част от морето, а някакъв странен облак, който се беше спуснал ниско. Лодката хлътна в предхождащата я бразда със спираща дъха скорост, застина за миг на дъното и след това започна постепенно да се издига с носа нагоре, докато огромната вълна се издигаше пред тях, пръскаща пяна около себе си.

— Спри двигателя! — изкрещя уплашената Аби.

Джаки не й обърна внимание, увеличи оборотите до три хиляди и обърна лодката по диагонал на вълната, докато се издигаше нагоре. Гребенът изведнъж се озова над тях, съскайки шумно, и носът на лодката се заби в него, а Джаки рязко завъртя кормилото. Морската вода заля с рев носа и палубата, удряйки се в прозорците на рулевата каюта и разпръсквайки се на всички страни; лодката потрепери, поколеба се за миг, сякаш очакваше някой да я тласне отдолу, след което с рев се освободи и носът й рязко се наведе надолу. Джаки веднага намали оборотите почти до минимум и остави гравитацията да поведе лодката надолу към следващата бразда.

— Идва още една — каза Аби, възбудена до крайност. — Още по-голяма.

— Виждам я — промърмори Джаки. Тя даде газ и се изкачи по лицето на вълната и премина през разпененото й било, като цялата лодка се разтресе от напрежението, след което се спусна надолу. Те се бореха с връхлитащите ги една след друга вълни, планини от вода, устремени наникъде. Всеки път Аби имаше усещането, че ще потънат; но всеки път лодката прелиташе над вълната и се гмурваше надолу, готова да започне всичко отначало.

— Господи, къде си научила това? На лодката на баща ти?

— Преди ходехме на риболов през зимата, отвъд Монеган. Няколко пъти попадахме на североизточни ветрове, не беше кой знае какво.