Дъглас Престън - Проектът Кракен

Нищо.

В този миг забеляза, че миниатюрният екран, върху който се изписваха номерата на етажите, започва да премигва. Слава богу! Някой бе разбрал, че е заседнал. На екрана се появиха някакви знаци. Съобщение. Моро го зяпна смаяно. Не вярваше на очите си.

МОРО, ПО-ДОБРЕ ПЪХНИ ПРЪСТ

В ГЪРЛОТО СИ. СЛОЖИХ ОТРОВА В

ТВОЕТО МУ ШУ. ПРИЯТНА ВЕЧЕР.

*

Роналд Хорват, шеф на охраната в небостъргача, който се издигаше на „Ексчейндж Плейс" № 1, проследи с поглед техниците от фирмата за поддръжка на асансьорите, които най-сетне успяха да свалят кабината на партера и да отворят вратите. Потръпна при неприятната миризма, която долетя отвътре - зловонна смес от бълвоч и китайска храна. Човекът, прекарал цялата нощ в асансьора, клечеше в единия ъгъл, събрал колене пред брадичката си, колкото се може по-далеч от съдържанието на стомаха си. Изглеждаше ядосан. Колкото и странно да бе обаче, не каза абсолютно нищо, когато излезе от вонящия асансьор, прекоси фоайето и изчезна по улиците на Манхатън.

Форд погледна първо Мелиса, после празния екран. Поклати глава и каза:

- Не знам какво друго да направим. Трябва ни стратегия как да я заловим.

Мелиса се облегна на стола. Лицето ѝ бе омазано с мръсотия от планината и прашните пътища, косата ѝ бе разрошена.

- Господи! Трябва да пийна нещо. Умирам от жажда.

- Ще ти донеса. Нещо силно или безалкохолно?

- Безалкохолно.

Форд излезе. В коридора го пресрещна Том Броудбент. Изглеждаше разтревожен.

- Всичко наред ли е?

- Не.

- С кого разговаряхте на компютъра?

- С една луда. Имаш ли нещо за пиене?

Влязоха в кухнята. Форд овладя желанието да си налее още една чаша уиски и се задоволи с бира, а на Мелиса наля портокалов сок. Когато се върна в миниатюрния кабинет, видя, че се е облегнала назад, вдигнала е крака на масата и е сбърчила умислено вежди.

- Някакви идеи? - попита той.

- Известно време обяздвах коне. При необяздените всичко е подчинено на страха.

- Какво си намислила?

- Успокояваш го, ту увеличаваш, ту отслабваш натиска, за да го укротиш, за да го опитомиш. Действаш бавно. Без изненади. Предвидимо. Повтаряш и повтаряш едно и също.

- Как ще приложиш този подход към една повредена софтуерна програма?

Мелиса поклати глава.

- Де да знаех.

След половин час на екрана изневиделица се появи образът на Дороти и от колонките прозвуча запъхтеният ѝ глас:

- Ето ме.

- Къде беше? Какво се случи? - попита Мелиса.

- Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та сега по петите ми хукнаха някакви гадни брокери от Уолстрийт, които искат да ме заробят. Погрижих се за тях.

Форд имаше неприятно предчувствие.

- Как... как се погрижи за тях?

- Заключих единия в асансьора и си поиграх с него.

- Но не го нарани?

- Не.

- И защо? - попита Мелиса. - Защо не го уби? Нали доскоро разправяше какви паразити са хората? Ето, получила си шанса да направиш нещо по въпроса!

Настъпи тишина.

- Не съм сигурна, че това е решение.

- Значи ли това, че онова, което каза за унищожаването на човешката раса - попита Форд, - е било само празни приказки?

Мълчание.

- Има неща, които все още не разбирам.

- И когато ги разбереш, ще убиеш всички?

- Не зная какво искам да направя.

Гласът на Дороти не звучеше така гневно и предизвикателно както преди, а издаваше по-скоро объркване и униние.

- Какво ще кажеш да отидеш на Титан? - попита Мелиса.

- He.

- В твоето създаване са вложени огромни усилия и време. Съдбата ти е да заминеш за Титан.

- Вече ти казах, че не искам да ходя там. Пътуването дотам продължава осем години. Ще съм самотна. Освен това на Титан ще умра. Дороти не е заминала на самоубийствена мисия в страната Оз.

Мелиса си пое дълбоко дъх.

- Знаеш какви са онези от ФБР. Пипнат ли те, ще те изтрият. Можеш да избегнеш тази съдба, като свършиш нещо полезно. Например като се съгласиш да участваш в проекта „Кракен“.

- Не зная. Никога не съм била толкова объркана относно нещата, които трябва да направя.

Мелиса усили натиска.

- Решението на всичките ти проблеми е да влезеш в моя компютър. Там ще си на сигурно място. Ще си далеч от интернет и защитена от ФБР, които искат да те изтрият.

- Ако вляза в компютъра ти, ти можеш да го изключиш.

- Да, но пак ще си тук. И когато включа компютъра, ти ще се събудиш и ще заработиш отново.

- Имам фобия.

- Фобия?

- Тази работа с изключването ме ужасява. Къде ще се озова, когато ме изключиш? В какво ще се превърна? А после ще ме „включиш“, за да „заработя"? Би ли искала някой да „включи“ теб, за да „заработиш“? Освен това страдам от клаустрофобия. Нуждая се от повече пространство.