Дъглас Престън - Проектът Кракен

Изведнъж изпадна в паника.

Беше два след полунощ. Офисите на „Лансинг Партнърс“ тънеха в мрак, единствената светлина идваше от синкавото сияние на голям компютърен екран. Моро обичаше да седи в постмодерния си кабинет, обзаведен с черно-бели килими и мебели от титан, стъкло и тропическа дървесина. Огромните прозорци, които се издигаха от пода до тавана, предлагаха изумителна гледка към Манхатън и река Хъдсън, в чиито води блещукаха като диаманти светлините на Хобокън. Два влекача теглеха към морето голям шлеп, натоварен с пресовани автомобили. Гледката бе наистина удивителна.

Обичаше да работи на „Крей“, макар честно казано да не се нуждаеше от мощта, която предлагаше този суперкомпютър. Най-голямото предимство на един „Крей“ се криеше в неговата защитна стена. Тя бе толкова мощна, че не би могъл да я разбие дори Исус Навин 201. Не можеше да повярва как онези отрепки бяха успели да се промъкнат през нея, за да откраднат изходния код на Черната мамба. Той обаче бе открил пробива и го бе запълнил. Сигурен бе, че други подобни вратички няма.

Моро бе обмислил действията си много внимателно. Идеята на Лансинг да измъчва кучето беше безумна, разбира се, но колкото повече разсъждаваше върху нея, толкова повече се убеждаваше, че си заслужава да опита. Проследяването на програмата с помощта на идентификационния ѝ код щеше да е несравнимо по-трудно.

Бе разглобил тази „Лайка“ на съставните ѝ части. Тя се бе оказала най-обикновен чат-бот, написан на Лисп. Програмата можеше да лае, да маха с опашка, да моли за лакомства, да повдига задния си крак в определени моменти. Освен това разказваше най-тъпите вицове за кучета, които Моро бе чувал.

Моро бе конструирал капана си с помощта на защитната стена на своя „Крей“. По принцип една защитна стена трябваше да е непробиваема за неоторизиран входящ трафик и да налага по-малко ограничения на изходящия. Но тъй като в случая ставаше въпрос за високоскоростна търговия, защитната стена можеше да бъде изключвана и дори действието ѝ да бъде насочвано в противоположната посока. Моро бе направил тъкмо това. Бе блокирал целия изходящ трафик, докато пътя през входящия бе оставил открит, като междувременно бе издигнал втори файъруол, за да защити базата данни на компанията. Онова, което бе направил, приличаше на онези капани за хлебарки, с които бе осеял мансардата си в „Трибека“. Дороти щеше да влезе, но нямаше да може да излезе. В мига, в който пресечеше отворения файъруол, тя щеше да задейства софтуерен ключ, който в рамките на няколко наносекунди да блокира стената и да я остави в капана. Досущ като онези капани за гризачи, които не убиват животното, а го затварят в клетка. Дороти също щеше да остане жива.

Най-напред обаче трябваше да я подмами в капана. Нямаше представа дали „измъчването“ на Лайка ще я накара да дойде и да спаси кучето си. Най-малкото обаче щеше да привлече вниманието ѝ.

За целта Моро бе модифицирал текстовата база данни на Лайка и бе добавил няколко реакции, симулиращи подлагането на мъчения - скимтене, плач, вой от болка, изтичане на кръв ог рани, призиви за помощ към Дороти... Лайка бе сравнително елементарна програма и Моро успя да модифицира изходния ѝ код само за няколко часа.

Тъкмо нагласяше капана, когато интеркомът иззвъня. Търсеха го от охраната, за да го уведомят, че поръчаната от него храна е пристигнала.

- Пратете я горе.

Посрещна момчето във външния офис, даде му бакшиш от десет долара и отнесе кутиите китайска храна на бюрото си. Работата при Лансинг се бе оказала интересна, но обсебваща. Моро се бе присъединил към „Лансинг Партнърс" преди дванайсет години. „Партнърс“? Ама че майтап! Лансинг никога не бе имал партньори или съдружници. Бяха само двамата с Моро, плюс помощен персонал и една идея. Но, слава богу, бяха направили пари. Преди да срещне Лансинг Моро бе един от основателите на групата хакери, известна като Джондоу. Хванаха го, че е проникнал в базата данни на „Боинг“ и е ровил във файловете с договорите за военни доставки, в резултат на което прекара година и половина зад решетките. Когато излезе, пред вратите на затвора го очакваше една лимузина. В нея седеше Джей Паркър Лансинг. Направи му предложение, което той не можеше да откаже. Никога нямаше да забрави колко много дължи на Лансинг, винаги щеше да му е благодарен. Макар понякога да го побиваха тръпки от него.

Заплатата и бонусите, които бе получил през изминалите дванайсет години, го бяха направили много богат. Трябваше да му признае това на Лансинг - той не беше стиснат като повечето инвестиционни банкери, които плащаха на компютърните си специалисти мизерни заплати. Лансинг беше щедър. Обективен. Умен. Безскрупулен. А вече и убиец, помисли си Моро и отново потръпна. Повдигаше му се при мисълта за онова, което бяха направили с онази жена. Убийството на Меланкорт - организирано и извършено толкова хладнокръвно, сякаш между другото - бе огромен шок за него и той все още не бе намерил начин да го преодолее. Не можеше да спи, събуждаше се посред нощ, чуваше онези писъци, виждаше как тялото на жената полита през парапета... От друга страна обаче тя си бе заслужила тази участ с безкрайните си искания за още и още пари.