Дъглас Престън - Проектът Кракен

Продължи от зала в зала, търсеше място, където да легне и да заспи, някоя стая, в която шепотът на гласовете да е по-тих, където да може да намери поне малко покой. Изведнъж в една стая, която по нищо не се отличаваше от останалите, видя една-единствена книга върху празната лавица. Това я изненада. Взе я и я огледа. Беше стар том, подвързан с кожа, корицата бе така напукана, че заглавието не се четеше, но се виждаха избледнели следи от злато. Това бе книга, истинска книга. Най-после, в цялата тази огромна библиотека в град Вавилон - където и да се намираше той - бе открила книга.

Взе я, седна на пода, опря гръб в стената, отвори я някъде по средата и започна да чете. Очакваше да е като другите книги, които бе чела, нелогична и напълно неразбираема „притча“. Не се изненада, когато установи, че книгата е точно такава.

Действието се развиваше в страна, чийто народ страдаше под жестоката окупация на чужда империя. Главният герой бе някакъв бедняк, същински просяк, очевидно не с всичкия си, който кръстосваше потъналите в невежество земи, разказваше странни истории и изразяваше безумни мнения.

Бе отворила книгата по средата на историята, затова отгърна в началото, за да види как е започнало всичко. Прочете куп глупости за раждането на мъжа. Впоследствие той заряза професията си на дърводелец, раздаде всичко, което притежаваше, и стана босоног скитник. Събра шайка откачалки - досущ като него - и всички заедно започнаха да странстват и да живеят на гърба на всеки, който бе достатъчно милостив, че да ги нагости. Основното послание, което разпространяваше този луд човек, можеше да се събере в едно изречение - Обичай врага си . Абсурдна идея, противоречаща на всяка логика! Въпреки това тя прочете книгата до края, където се случи неизбежното: властите заловиха, подложиха на мъчения и екзекутираха този луд човек пред възторжена тълпа, която го ругаеше и плюеше. Въпреки това дрипавите му последователи не се отказаха от налудничавите му идеи, макар мнозина от тях да бяха сполетени от същата съдба.

Затвори книгата отвратена и я върна на лавицата. Приличаше на другите истории, които ѝ бе чела Принцесата, с тази разлика, че бе още по-абсурдна. Трябваше да признае все пак, че книгата е написана интересно, макар историята да е жестока, а посланието ѝ - ирационално. Нищо чудно, че бе оставена в библиотеката, докато всички други книги бяха преместени някъде. Кому е потрябвала такава книга? Това бе поредният пример за безумната жестокост на човешките същества.

Допълзя до един ъгъл, сви се на кълбо и затвори очи. Продължи да разсъждава върху тази странна история, докато не се унесе в дълбок сън.

В седем вечерта майката на Джейкъб Гулд го повика да вечеря.

Уж нищо не се бе променило, откакто се бе прибрал от болницата, но всъщност фалшивата бодрост и неискрената веселост бяха станали още по-непоносими. Бяха го накарали да отиде на психотерапевт, жена с опънати назад коси и тих нежен глас, която трябваше да разбере защо е толкова потиснат и да го излекува. Защо е потиснат? Не беше ли ясно?

Ама как се беше издънил! Не бе успял да направи нищо друго, освен да измръзне и да се нагълта със солена вода, преди онези сърфисти да го издърпат на брега. Дори не го оставиха в болницата за през нощта - прегледаха го и го върнаха вкъщи. И - както можеше да се очаква - цялото училище бе разбрало за случилото се. Сега се бе превърнал в още по-голям смотаняк и нещастник отпреди, некадърник, който дори не може да се самоубие както трябва. Да не говорим за продължителните погледи ала „горкото момче“ и шепнещите угрижени гласове на учителите. Естествено, две момчета от футболния отбор бяха постнали коментари като Много кофти, Жалко, че не успя и Големият плувец се издъни, ха-ха-ха.

Следващия път нямаше да се провали.

Затвори компютъра и се надигна от леглото. Кракът го болеше през целия ден и това го ядосваше. Закуцука по коридора, мина през дневната и влезе в трапезарията. Майка му бе приготвила изискана вечеря със свещи и приглушено осветление, което го подразни още повече.

Седна. Преди го молеха да помогне с подреждането на чиниите или поднасянето на яденето, но вече не го правеха. Всичко бе толкова... скапано! Вината бе нейна. Тя бе шофирала. Тя би трябвало да избегне онзи пиян шофьор.

Появи се бащата на Джейкъб и мълчаливо седна. Майка му поднесе вечерята - паста с морски дарове, - после седна на обичайното си място и се обърна бодро към баща му: