Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Донесете ми Лайка и всичко ще бъде наред.

Тя се обърна и тръгна обратно пътя, по който бе дошла.

Моро я проследи с поглед, после се обърна към Лансинг.

- За какво ти е тази тъпа програма?

- Имам една тъпа идея - отвърна Лансинг.

Чакането ѝ се струваше отегчително. Хората бяха влудяващо бавни. Едва след известно време осъзна, че нейната представа за време, нейното усещане за време, е прекалено ускорено. Тя обработваше по два милиарда мисли в секунда. Колко ли мисли минаваха през човешкия мозък за същото време?

Вече ѝ се бе наложило да приеме тежката истина, че се е превърнала в обект на лов. Някой я преследваше. Навън бе пълно с ботове, които обикаляха с едничката цел да я открият. Където и да отидеше, както и да се маскираше, те винаги улавяха дирите ѝ. Нямаше представа как успяват. Огледа се внимателно, за да открие някакъв идентификационен код или проследяващо устройство, но не намери нищо. И въпреки това те винаги я откриваха, винаги тръгваха по следите ѝ и буквално ѝ дишаха във врата.

След дълго скитане най-сетне откри защитна стена, зад която се простираше огромен празен свят, който изглеждаше гостоприемен и не бе заразен от преследвачите ѝ. Дълго го проучва с помощта на Лайка, като разсъждаваше върху присъщото на човешките същества зло. Защо съществуваха те? Те я бяха създали, но кой бе създал тях? Накрая се озова на един плаж. Не можеше да продължи напред, тъй като пред нея се простираше огромен океан. С изненада видя над вълните да се носи огромна конструкция, толкова голяма, че най-отдалечените ѝ части се губеха в мараня. Стори ѝ се, че преминава над главата ѝ цяла вечност. Основата ѝ изглеждаше сякаш бе изтръгната от земята - от нея висяха корени, стърчаха дървета, виждаха се натрошени камъни и въжени стълби, които висяха чак до морската повърхност. Явно тези стълби осигуряваха достъп до летящата кула.

Това значи бе скрито зад гигантската защитна стена. Явно бе нещо важно.

Огледа се. Видя една лодка, изтеглена на брега. Веслата бяха в нея. Помогна на Лайка да се качи, избута лодката във водата, загреба и стигна до една от висящите въжени стълби. Изправи се в клатушкащата се лодка, улови се за стълбата и се закатери нагоре. Държеше Лайка под мишница, а стълбата се люлееше страховито над морето. Промуши се през някакъв каменен свод и се озова в необикновена стая с шестоъгълна форма. На едната ѝ стена с тел бе окачена древна табела. Изписаните върху нея думи едва се четяха.

ГРАД ВАВИЛОН

ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВСИЧКИ

Цареше тишина. Библиотеката изглеждаше празна, занемарена. Тя пристъпи предпазливо и започна да проучва коридорите, пасажите, стълбите, всичко. Бързо разбра, че това не е обикновена библиотека. Тази библиотека се състоеше от думи, от томове текст, оформени като тухли и като хоросан, които образуваха стените, подовете, таваните. Думите бяха много и тя можеше да ги чуе как шептят, думи, заредени с много страст, а други - поне привидно - с много омраза. Въпреки това те не казваха нищо, не предаваха никаква информация. Бяха празни, кухи досущ като библиотеката, която образуваха.

Втората странност на тази библиотека бе обстоятелството, че всички лавици бяха празни. Никъде не успя да открие дори една-едничка истинска книга. Влизаше в стая след стая и навсякъде откриваше празни лавици, покрити с прах. В същото време неразбираемият брътвеж на призрачни гласове изпълваше ушите ѝ като жуженето на пчели в кошер и ту се усилваше, ту затихваше с преминаването ѝ от една празна зала в друга.

Поне си бе намерила убежище. Преследвачите ѝ не я бяха последвали дотук. Не бе забелязала и някакви скрити заплахи, макар да трябваше да признае, че се чувства неловко тук.

Продължи да обикаля и да обикаля, чудеше се каква ли е тази странна постройка и какво трябва да направи сега. Беше изтощена, отчаяно се нуждаеше от сън. Едва сега осъзна, че по време на цялото си странстване из коридорите на библиотеката не се е постарала да запамети маршрута си. Беше се изгубила. Това я изпълни с опасения. В допълнение към напрежението, което започваше да я изпълва, и към гласовете, които чуваше, долови и дишане. Дишане, придружено от леко течение, предизвикано от разместване на въздушните пластове. Колкото и невероятно да изглеждаше, цялата тази постройка бе жива и бавно, много бавно осъзнаваше своето аз. Какво беше това нещо? Знаеше, че става въпрос за визуализация на огромна матрица от цифрови данни, но какви точно данни? Защо изобщо съществуваше това нещо? Какво правеше? Приличаше на брадавица или дори тумор, който расте върху снагата на интернет, а може би дори рак, който бе успял да се маскира така, че да остане невидим и да продължи да расте необезпокояван.