Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Той й отправи най-чаровната си усмивка и тя доволно се отдалечи. Замислен за собствената си тленност, както напоследък често му се случваше, Гедеон осъзна, че си няма никого. През по-голямата част от зрелия си живот просто бе отблъсквал хората. Нямаше роднини, нито истински приятели или колеги, с които да е в по-тесни отношения. Най-близък му беше Том О’Брайън, но връзките им винаги се градяха на сделки, пък и на Том му липсваше честност. Единственият му истински приятел беше една проститутка — която бяха убили заради него.

— Още кафе? — попита келнерката.

— Благодаря.

И тогава се сети за едно име. Човек, на когото можеше да се довери. Чарли Дайкович. Не се бяха чували от смъртта на генерал Тъкър. Дайкович бе лежал известно време в болница, ала доколкото знаеше Гедеон, вече беше оздравял. Не бяха приятели — не точно. Но сержантът бе честен човек, добър.

Той започна да пише, като се мъчеше да овладее слабото треперене на ръката си. Не беше лесно. Дайкович щеше да получи хижата с всичко в нея, освен Уинслоу Хоумър. Определи сержанта за изпълнител на завещанието и му възложи да върне графиката (анонимно) в галерията „Мъртън“. Досега бе успял да избегне всякакви подозрения и изобщо не му се щеше да го нарочат след смъртта му.

Не му отне много време да напише документа. Докато го препрочиташе, мислите му се отнесоха към тайното му рибарско местенце на Чихуахуеньос Крийк. Бяха минали години на висене край потоците, извиращи от северните склонове на Хемес, докато го открие — най-красивото кътче на света. След кратък размисъл обърна листа и начерта карта за Дайкович, показваща как се стига дотам, после прибави няколко съвета каква стръв да използва и по кое време на годината. Това щеше да е най-голямото му наследство.

Надяваше се, че сержантът обича да лови риба.

Когато свърши, повика келнерката.

— Още кафе? — попита тя.

— Не. Услуга.

Лицето й светна.

— Това писмо е моето завещание — каза Гедеон. — Трябват ми двама свидетели.

— Ау, готин, та ти още нямаш трийсет, защо си се замислил за туй? — Сервитьорката все пак му напълни чашата. — Аз съм с трийсет години по-стара от тебе и пак не си мисля таквиз работи.

— Имам неизлечима болест. — Още щом го каза, се зачуди защо го споделя с напълно непозната.

Жената мило постави ръка на рамото му.

— Съжалявам. Нищо не е окончателно обаче. Моли се на Господа и Той ще ти донесе чудо. — Тя се обърна. — Глория! Ела тук, тоя господин има нужда от нашата помощ.

При тях дойде втората келнерка в кафенето, пълничко двайсетинагодишно момиче с лице, просияло от щастие, че може да услужи на някого. Гедеон се трогна от тези две случайни непознати с големи сърца.

— Ще подпиша този документ и ще ви помоля да се подпишете и вие като свидетели — каза той.

Подписа го, подписаха се и те. Когато Гедеон се изправи, възрастната сервитьорка спонтанно го прегърна.

— Моли се на Господа. Нищо не е невъзможно за Него.

— Много ви благодаря. И двете сте невероятно мили.

Жените се отдалечиха. Гедеон написа отгоре бележка на Илай Глин с молба да се погрижи Дайкович да получи писмото, после го запечата и адресира плика до собственика на „Ефективни инженерни решения“ на Малка западна дванайсета улица. Извади откраднатата от наркодилъра пачка, захлупи я под чинията си и бързо напусна кафенето.

На път за метростанцията пусна писмото в пощенска кутия, обзет от огромно самосъжаление от самотното си безполезно съществувание, което скоро щеше да свърши по един или друг начин. Сервитьорката навярно имаше право: трябваше да опита с молитви. Нищо друго не беше помогнало в жалкия му живот.

Взе метрото до края на линията и хвана автобус за Сити Айланд. По обед се озова пред „Мърфис Бейт енд Такъл“ на Сити Айланд Авеню. В небето се носеха чайки. Не беше за вярване, че това сънливо рибарско селце е част от Ню Йорк.

Влезе в тясното магазинче със стъклени витрини от трите страни и гигантски продавач по тениска в дъното.

— Вие ли сте Мърфи?

— Същият.

— Искам да взема лодка под наем.

Бързо уредиха въпроса и Мърфи го придружи до кея зад магазина. Там бяха завързани десетина открити лодки от фибростъкло, всяка с извънбордов двигател с мощност шест конски сили, котва и туба бензин.

— Идва буря — каза собственикът, докато приготвяха лодката за отплаване. — Гледайте да се върнете до четири.

— Няма проблем — отвърна Гедеон, докато слагаше в лодката рибарския прът и кутията със стръв, които беше купил за заблуда.