Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Бизнес класата не е само за хора, пътуващи по бизнес, господин Крю. Там е по-просторно и обслужването е на по-високо ниво. — Той повдигна бордната карта. — Вашето място е много по-скъпо.

Крю свъси вежди.

— Синът го купи тоя билет, аз не знам нищо, ама вече съм си се настанил тука, мерси.

Стюардът никога не беше изпадал в подобна ситуация. Погледна жената, на чието място седеше мъжът. Тъй като бе японка, тя не беше разбрала нищо от разговора. Тацуда отново се обърна към пътника.

— Искате да кажете, че предпочитате да останете тук през целия полет, така ли, господине? В бизнес класата ще ви е много по-удобно.

— Тъкмо това рекох, не ме ли разбра? Не обичам бизнесмените. Те са мошеници. Искам да си остана тука, по средата на самолета, на сигурно място, а не там отпреде, дето е най-опасно. Тъй рекох и на сина.

Нов поклон. Тацуда се обърна към жената и премина на японски.

— Този господин би желал да си размени мястото в бизнес класата с вашето в икономичната класа. Съгласна ли сте с тази размяна?

Японката беше съгласна.

Тацуда знаеше, че с пътници като Гедеон Крю това премеждие е само началото. Следващото предизвикателство го връхлетя още щом капитанът изключи знака за коланите. Докато минаваше по пътеката и взимаше поръчките за напитки, завари Крю на крака, надвесен над мястото си. Беше вдигнал възглавницата и опипваше шевовете и в пролуките зад седалката.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Крю?

— Изгубих си тъпите контактни лещи.

— Позволете да ви помогна.

Онзи го изгледа с присвито око.

— Да ми помогнеш ли? Как ще ми помогнеш, като тука няма място да се обърне човек?

Пътникът до Крю въздъхна театрално.

— Ако имате нужда от помощ, само ми кажете — каза Тацуда. — Междувременно, какво желаете за пиене, господин Крю?

— Джин с тоник.

— Веднага, господине. — Стюардът се оттегли, но продължи да държи Крю под око. Той престана да опипва възглавницата и почна да рови в джоба на седалката. Един от шевовете на възглавницата се беше разпорил от грубите му движения и калъфката започваше да се къса. Трябваше внимателно да проследи какво количество алкохол поема, тъй като Крю изглеждаше тъкмо от онези хора, които използват дългото самолетно пътуване като повод да се напият.

Крю обаче не си поръча втора чаша и след безкрайно и досадно търсене дори в няколко горни шкафчета, като че ли контактните му лещи някак си можеше да са паднали нагоре , се отпусна на мястото си и потъна в дълбок сън. И за огромно облекчение на Тацуда спа като къпан чак докато не кацнаха в Токио.

Гедеон Крю влезе в огромното фоайе на хотел „Тай Там“ в Хонконг. За момент спря и докато закопчаваше сакото си, уж разглеждаше белия и черен мрамор и студеното великолепие от злато и стъкло. Засега всичко вървеше нормално. Беше минал без проблеми през митницата и беше сигурен, че се е отървал от Кимащия жерав и всеки друг евентуален преследвач много преди да напусне Америка. Кой можеше да допусне, че човек, преследван от китайски агент, ще се качи на самолет за Китай? Неочакваните действия често бяха най-безопасни.

Отиде на рецепцията, каза името си, взе електронния си ключ и се качи с асансьора на двайсет и втория етаж. Беше си резервирал скъпа стая с изглед към хонконгското пристанище, задължителен елемент от прикритието му, както и модерните дрехи, за които бе хвърлил сума ти пари. Двайсетте хиляди от Глин бяха на привършване и можеше само да се надява, че ще получи нова финансова инжекция. Иначе здравата щеше да загази.

Хвърли тъпата шапка в кошчето за боклук заедно с найлоновата торба, взе душ и се преоблече в чисти нови дрехи. За четирийсет стотачки, без да се броят обувките за хилядарка.

— Току-виж взема да свикна с това — каза, докато се оглеждаше в огледалото. Зачуди се дали да не се подстриже, но се отказа — дългата коса му придаваше модерен вид на бизнесмен от света на интернет.

Погледна си часовника. Четири следобед — един ден по-късно. След като претърси самолетната седалка на У и се увери, че ученият не е оставил там нищо, си беше отспал за два дни напред. И сега му предстоеше работа.

Слезе във фоайето с асансьора, влезе в бар „Коулун“ и си поръча джин мартини, много сухо, с лимоново резенче. Лилавата светлина в заведението придаваше на кожата му мъртвешки вид. Изпи си питието, плати в брой и се върна във фоайето. Бюрото за консиерж услуги беше малко встрани. Гедеон изчака неколцина гости на хотела да се махнат оттам и се приближи. Консиержите бяха двама и той избра по-младия.