Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Откъде знаеш?

— Всеки приличен шифър съдържа поредица числа, които изглеждат случайни. Те, естествено, не са, обаче всички математически тестове за случайност ще покажат, че са. Ама в тоя случай даже най-елементарният тест показва, че не са случайни.

— Тест ли? Какъв тест?

— Броят на отделните цифри. Наистина случайният ред съдържа по около десет процента нули, единици и така нататък. Тоя обаче е фрашкан с нули и единици.

Последва мълчание. Гедеон дълбоко си пое дъх и се помъчи да попита възможно по-нехайно:

— Ами томографиите?

— А, да. Дадох ги на един лекар, както ме помоли.

— И?

— Трябваше да му се обадя следобед, обаче забравих.

— Ясно.

— Ще му звънна утре заран.

— Гледай да не забравиш. И благодаря. — Гедеон си избърса челото. Чувстваше се ужасно.

И после изведнъж — за втори път в един и същи ден — изпита отчетливото усещане, че го следят. Огледа се. В парка цареше почти пълен мрак.

— Ало? Чуваш ли ме? — попита О’Брайън.

— Да. Виж, трябва да затварям. Ще се видим утре.

— След дванайсет, моля те.

Гедеон прибра джиесема в джоба си и енергично закрачи на запад покрай тенис кортовете. Откъде идваше това усещане, че го следят? Нито беше чул, нито беше видял нещо… а може би беше? Отдавна се бе научил да се доверява на инстинкта си — тъкмо това за пореден път го беше спасило тази сутрин.

Хрумна му, че като се движи по трасето за джогинг, улеснява преследвача си — ако изобщо имаше преследвач. По-добре пак да завие на север, не по алеите, и да пресече гората край корта. Така щеше да принуди онзи да се приближи. И това щеше да му позволи да го заобиколи в гръб.

Пресече алеята и навлезе в гората под кортовете. Сухите листа шумоляха под краката му. Повървя известно време, после рязко спря — и чу зад себе си шумолене на листа, което също внезапно стихна.

Уверил се, че го следят, Гедеон осъзна глупостта си. Не носеше оръжие, намираше се насред пустия парк — как изобщо го бе допуснал? Беше разстроен заради Орхидея, която, оказваше се, имаше чувства, нежни като на тийнейджърка, по дяволите! Измъчваше се заради Глин и медицинската папка. И в резултат бе проявил небрежност.

Бързо продължи напред. Не биваше да показва, че знае, и трябваше колкото може по-скоро да се измъкне от парка, да излезе сред хора. Тръгна покрай тенис кортовете и рязко зави наляво покрай оградата. Навлезе в някакви храсталаци, промени посоката и направи завой на деветдесет градуса — обратно към езерото.

Надяваше се, че това ще обърка копелето.

— Само да мръднеш и си мъртъв — разнесе се глас от мрака и пред него се появи фигура с пистолет в ръка.

Гедеон се закова на място, понечи да побегне, ала се овладя.

Гласът беше женски.

— Без глупости. Ръцете на тила. Бавно.

Той се подчини и жената се приближи. Целеше се в него с глок — държеше го с две ръце и позата й показваше, че знае как да го използва. Стройна и атлетична, с коса с махагонов цвят, вързана на тежка опашка. Носеше тъмно кожено яке, бяла блуза и син спортен панталон.

— Сега се обърни, опри длани върху дървото и се разкрачи.

„Господи“, помисли си Гедеон. Подчини се обаче и жената вкара крак между неговите, претърси го и се отдръпна назад.

— Обърни се с ръце на тила.

Той се подчини пак.

— Минди Джексън, Централно разузнавателно управление — каза жената. — Бих ти показала служебната си карта, но в момента ръцете ми са заети.

— Ясно. Вижте, госпожо Джексън…

— Млъкни. Аз говоря. За кого работиш и какви са тия глупости, дето ги правиш?

— Не може ли да го обсъдим… — почна Гедеон.

— Не те бива да изпълняваш нареждания, а? Говори!

— Иначе? Ще ме застреляш тук, насред Сентръл Парк?

— Много хора намират края си насред Сентръл Парк.

— А си гръмнала с тоя патлак, след пет минути тук ще е фрашкано с ченгета. Само си помисли колко хартия ще трябва да изпишеш.

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

— Може би.

Последва напрегнато мълчание.

— Може би? — повтори тя накрая.

— Искаш да говоря, така ли? Добре. Но не под заплаха с оръжие и не тук. Става ли? Ако наистина си от ЦРУ, значи сме на една и съща страна.

Виждаше, че обмисля думите му. Тя се отпусна и прибра пистолета в кобура под тънкото си яке.

— Става.

— В „Гинза“ на Амстердам Авеню има приличен бар, ако още не са го затворили.

— Не са.

— Значи си нюйоркчанка?

— Хайде да прескочим личните подробности, какво ще кажеш?

В бара Гедеон си поръча саке, а Минди Джексън — японска бира. Докато чакаха да ги обслужат, мълчаха. Сега, на светло и без якето, той я разгледа по-добре — сочни устни, малко носле, едва загатнати лунички, гъста кестенява коса, зелени очи. На трийсет, може би година-две повече. Интелигентна. Ала навярно прекалено добродушна за нейния бранш — въпреки че, напомни си той, казва ли ти някой. „Най-важното е, че разполага с информация, която ми е нужна“. Беше убеден в това, макар че нямаше представа за какво се отнася. И за да я получи, също трябваше да даде нещо.