Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Мъжът подозрително свъси вежди.

— Не ви трябва да знаете. Ако наистина бяхте приятел на Марк, нямаше да питате.

— Трябва да знам.

Марион напрегнато се вторачи в него.

— Защо?

Гедеон не отговори и погледна в малкия претъпкан, но подреден апартамент. По стените висяха китайски картини, йероглифи в рамки и интересен пъстър гоблен с обърната свастика, заобиколена от символите ин и ян и спираловидни мотиви. Имаше и всевъзможни плакати и награди от състезания по кунгфу.

Отново насочи вниманието си към Марион. Той се взираше в него така, сякаш взимаше някакво решение. Не изглеждаше нервен. В поведението му имаше нещо, което подсказваше на Гедеон, че обикновено не се държи грубо, но ако се наложи, може да използва сила.

— Махайте се — каза мъжът. — Веднага се махайте. — И насочи заплашително показалец към Гедеон.

— Но числата са у мен…

— Не ви вярвам. Вие сте лъжец. Веднага се махайте.

Гедеон сложи ръка на рамото му.

— Защо мислите…

Марион с ужасяваща бързина го сграбчи за китката, изви я и го завъртя с гръб към себе си.

— Мамка му! — възкликна Гедеон от пронизалата рамото и ръката му болка.

— Вън! — Мъжът го изблъска, затръшна вратата и спусна резето.

Гедеон замислено заразтрива рамото си. Не беше свикнал да го изобличават. Усещането не бе от приятните. Беше решил, че е по-добре да измисли някаква история, отколкото да дойде при Марион без нищо, но се оказваше, че е сбъркал. Надяваше се, че не е започнал да губи уменията си.

Орхидея ядеше патица с бял ориз.

— Много е вкусно — отбеляза тя. От брадичката й капеше мазнина.

— Трябва да тръгваме.

Изведе я въпреки възраженията й и я поведе към Гранд Стрийт, където взеха такси.

— Болницата „Маунт Сайнай“ — каза Гедеон на шофьора.

— При приятеля ти ли? — попита жената.

Гедеон кимна.

— Болен ли е?

— Тежко.

— Съжалявам. Какво му е?

— Автомобилна злополука.

Каза истинското си име на регистратурата, като се постара да го чуе само дежурната сестра, макар да изглеждаше съвсем различно от онзи Гедеон Крю, който беше дошъл след катастрофата, и да предполагаше, че в огромната градска болница няма да се натъкне на някой, който вече го е виждал. Вече се беше обадил по телефона и бе научил, че са прехвърлили У в интензивното отделение. Нещо повече, съобщиха му, че китаецът излизал от комата. Още не бил в съзнание, но скоро щял да дойде на себе си.

„Скоро“ означаваше „сега“.

Разполагаше със съвършено изпипан социалноинженерен план. Щеше да разговаря с У, представяйки се за Роджър Марион, и да изкопчи от него всичко — местонахождението на плановете, значението на числата, абсолютно всичко. Беше анализирал плана си най-подробно и смяташе, че има поне деветдесет процента вероятност да успее. Съмняваше се, че У познава „Роджър“. Сигурно само се бяха чували по телефона, а след посещението си в Чайнатаун Гедеон имаше известна представа как говори той. Освен това китаецът щеше да е отпаднал и непредпазлив. А и нямаше да помни лицето му от кратката им среща след катастрофата. Гедеон щеше да се справи. Въпреки че бяха стреляли по него, въпреки плуването в реката, това щяха да са най-лесните сто хиляди в живота му.

Натоварената с други задачи дежурна сестра изобщо не си направи труда да сравни лицето му със снимката на личната му карта и направо ги упъти към голяма комфортна чакалня. Гедеон се огледа. Не видя познати лица, но знаеше, че преследвачът му е някъде наблизо.

— Докторът ще дойде след малко — каза сестрата.

— Не може ли просто да влезем при Марк?

— Не.

— Казаха ми, че е много по-добре.

— Ще трябва да изчакате доктора — отсече тя.

Лекарят се появи след няколко минути, едър мъж с рошава бяла коса и тъжно и дружелюбно изражение.

— Господин Крю?

Гедеон скочи от мястото си.

— Да, докторе, аз съм. Как е той?

— Тази дама…

— Дамата е моя приятелка. Дойде с мен за подкрепа.

— Да, добре — каза лекарят. — Елате с мен.

Последваха го в по-малка чакалня, по-скоро офис, празен. Докторът затвори вратата и каза скръбно:

— Господин Крю, с огромно съжаление трябва да ви съобщя, че господин У почина преди около половин час.

Гедеон се втрещи.

— Ужасно съжалявам — каза докторът.

— И не ми се обадихте… за да съм с него в последния му миг!

— Опитахме се да се свържем с вас на оставения от вас номер.

„По дяволите“, помисли Гедеон. Беше изгубил джиесема си в реката.

— Господин У показваше признаци за стабилизиране и известно време бяхме обнадеждени. Но той беше ранен много тежко и получи сепсис, което се случва често при такива травми. Направихме всичко възможно, но не успяхме да го спасим.