Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

О’Брайън се намръщи.

— Защо не се обърне към личния си лекар? Нищо не разбирам от медицина. Или пък ги занеси на твоя лекар, за бога!

— Зает съм. Виж, човекът просто иска друго мнение. Сигурно познаваш доста добри лекари тук.

— Ами, естествено, знам един-двама в медицинския факултет. — Отвори плика и извади една от снимките. — Името е изрязано.

— Човекът иска да запази анонимност.

— Цялата ти работа е мътна. Лекарите са скъпи.

Гедеон остави на масата още две стотачки.

— Просто го направи, моля те.

— Добре де, споко. — О’Брайън като че ли малко се сепна от изненадващо резкия тон на приятеля си. — Ще отнеме време обаче. Тия хора са много заети.

— Само внимавай и за бога, дръж си голямата уста затворена. Без майтап. Утре ще дойда пак.

— Не и преди обед, моля те — изпъшка О’Брайън.

Хотелската стая на час беше очаквано мизерна, като във филм ноар от 50-те години на XX век: мигаща неонова реклама навън, големи мръсни петна по стените, таван от алуминиеви плоскости и покрит с петдесет пласта боя, провиснало легло и миризма на пържено в коридора. Гедеон Крю остави пазарските торби на леглото и почна да вади покупките.

— Как ще се чукаме, като кревата е зает? — нацупено попита от прага проститутката.

— Извинявай — отвърна той. — Няма да се чукаме.

— Тъй ли? Да не си от ония, дето само искат да си приказват?

— Хмм, не. — Гедеон извади всички покупки върху леглото и се вторачи в тях в очакване на вдъхновение; плъзгаше поглед по фалшиви шкембета и скули, изкуствени носове, перуки, бради, латекс, протези, татуировки, подплънки. И по току-що купените дрехи, разбира се. Трудно се беше отървал от преследвача си, който очевидно бе сериозен професионалист. Налагаше се да посети две места и имаше вероятност онзи или някой негов колега да дебне на едното или и на двете. Само дегизировка нямаше да е достатъчна — трябваше да се превъплъти в нова роля, за която щеше да използва проститутката. Гедеон се обърна и я огледа. Беше хубавичка — не някой дрогиран парцал, а с ясни очи и наперена. Боядисана черна коса, светла кожа, тъмно червило, стройна фигура, остро носле. Допадаше му готическият й вид. Той прерови дрехите, избра една черна тениска и я отдели. Камуфлажният панталон и черните кожени кубинки допълниха костюма.

— Нещо против да запаля? — попита тя, извади цигара, щракна запалката и дръпна силно. Гедеон пристъпи към нея, взе цигарата от ръката й, дръпна си и й я върна.

— И за какво е всичко това? — Проститутката посочи леглото с цигарата.

— Ще обирам банка.

— Ясно. — Тя издуха колелце.

Гедеон потисна желанието си да й изкрънка цигара и пак си дръпна от нейната.

— Ей, от какво ти е това на пръста? — полюбопитства тя, гледаше дясната му ръка.

— От много мислене и гризане на нокти.

— Супер. Та за какво съм ти аз?

— Ти ми помогна да взема тази… хмм… евтина хотелска стая, без да привличам внимание и да си показвам личната карта. Имам нужда от място, където да подготвя обира.

— Ти всъщност не се каниш да обираш банка — заяви тя. В гласа й се долавяше загриженост.

Гедеон се засмя.

— Позна. Аз съм кинаджия. Актьор и продуцент. Крейтън Макфалън, може да си ме чувала.

— Звучи ми познато. Имаш ли работа за мене?

— Иначе защо ще си тук? Ти ще играеш гаджето ми и така ще ми помогнеш да се потопя в една роля. Системата на Станиславски, чувала ли си за нея?

— Ей, и аз съм актриса. Казвам се Мерилин.

— Мерилин коя?

— Просто Мерилин. Бях статистка в една серия от „Момчетата от Медисън Авеню“.

— Знаех си! Аз ще променя външния си вид, обаче ти ще си останеш каквато си. Направо си идеална.

Проститутката му се усмихна и той за миг зърна истинската й личност под външността.

— Само че трябва да ми платиш още за такова нещо.

— Естествено. Колко взимаш за, да речем, шест часа?

— Зависи какво ще правя.

— Ще се разхождаш с мене в града.

— Виж сега, за шест часа работа обикновено печеля поне един бон, ама като знам как е в кинаджийския бизнес, нека са два. И ще прибавя нещо специално, само за тебе… щото си готин. — Тя се усмихна и погали долната си устна с показалец.

Гедеон извади от джоба си няколко банкноти и й ги подаде.

— Тук са петстотин. Останалото накрая.

Тя свъси вежди.

— Би трябвало да ми дадеш половината.

— Добре. — Той извади още пари. — Ще ти трябва ново име. Искаш ли да си Орхидея?

— Бива.

— Добре. Значи през следващите шест часа постоянно ще играем. Така действа системата на Станиславски. Но първо трябва да свърша някои неща, да се подготвя и прочее, тъй че ти можеш да си починеш.