Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Гедеон заоглежда покупките, като си представяше човека, в който искаше да се превърне. И после започна да се превъплъщава. Когато приключи с грима, фалшивите нос и скули, плешивото теме, шкембето — с които вървеше костюм на застаряващ псевдорокер, — се обърна към Орхидея, която любопитно наблюдаваше процеса и пушеше цигара от цигара.

— Леле. Жалко, много повече ми харесваше какъвто си беше преди.

— Това е роля — отвърна Гедеон. — Само още няколко минути и излизаме.

Извади списъка с контактите от телефона на У, отвори лаптопа си и го включи. „Слава богу, че има безплатен уайърлес“, помисли си. Вече предлагаха интернет във всеки хотел на час. Влезе в Мрежата и направи бърза проверка. Само един от номерата беше американски и носеше обозначението „Фа“. Китайска дума, която означаваше „започвам“. Освен това беше и плочка от играта маджонг — Зеленият дракон. Самият номер принадлежеше на някой си Роджър Марион от Мот Стрийт в Чайнатаун.

Роджър. Името, с което го бе нарекъл китайският учен.

Дегизиран така и придружаван от Орхидея, дори родната му майка нямаше да го познае. Преследвачите му търсеха само него — и нямаше да проявят интерес към някакъв застаряващ рокер и мадамата му.

— Сега какво? — попита проститутката.

— Сега ще идем на гости при един мой стар познат в Чайнатаун и после ще посетим един болен приятел в болницата.

— Имаме ли време за оная специална добавка, за която ти споменах? Нали разбираш, за да се потопиш по-добре в ролята? — Миглите й закачливо пърхаха, докато гасеше фаса в пепелника.

„Не, не, не!“, помисли си Гедеон, ала докато гледаше чипото й носле, черната й коса и свежата й кожа, с изненада се чу да отвръща:

— Какво пък, по дяволите. Мисля, че можем да отделим няколко минути.

Мот Стрийт 426 се намираше в сърцето на Чайнатаун, между Гранд и Хестър. Гедеон Крю стоеше на тротоара и оглеждаше сградата отсреща. Типична кооперация от кафяви тухли, на долния етаж имаше месарница — „Хонг Ли“.

— А сега? — Орхидея запали поредната цигара.

Гедеон я взе от ръката й и си дръпна.

— Защо не си купиш цигари?

— Не пуша.

Тя се засмя.

— Защо не идем да хапнем нещо? Обожавам китайската кухня.

— Първо трябва да се видя с един познат. Имаш ли нещо против да ме почакаш тук?

— Какво? На улицата?!

Гедеон си спести ироничния коментар и извади банкнота от джоба си. „Господи — помисли си, — колко е хубаво да имаш пари!“

— Почакай ме в ей онзи ресторант. Едва ли ще се забавя повече от пет минути.

— Става. — Тя взе парите и бавно тръгна към заведението, като поклащаше задник. Минувачите извръщаха глави подире й.

Гедеон отново се замисли за непосредствения проблем. Не разполагаше с достатъчно информация за Роджър Марион, за да изиграе правдоподобна роля. Ала дори и кратката среща с него можеше да се окаже полезна. При това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Огледа се, после тръгна към металната врата. Звънците бяха надписани на китайски. Нямаше нито един на английски.

Почеса се замислено по брадичката, огледа се и спря един минаващ по тротоара китаец.

— Прощавайте…

Мъжът го погледна.

— Да?

— Не знам китайски и се чудя кой е апартаментът на един мой приятел.

— Как се казва приятелят ви?

— Роджър Марион, но му викат Фа — нали знаете, плочката „Зеленият дракон“ от маджонг.

Мъжът се усмихна и посочи йероглифа срещу апартамент 4C.

— Ето го Фа.

— Благодаря.

Китаецът отмина, а Гедеон се вторачи в йероглифа и се постара да го запамети. После натисна бутона.

— Да? — почти незабавно прозвуча отговорът на чист английски.

Гедеон заговорнически сниши глас.

— Роджър? Аз съм приятел на Марк. Бързо ме пуснете да вляза.

— На кого? Как се казвате?

— Няма време за обяснения. Следят ме. Моля ви, отворете ми!

Домофонът забръмча, той влезе, качи се на четвъртия етаж по мърлявото стълбище и почука на вратата на апартамента.

— Кой е?

Видя окото на мъжа в шпионката.

— Казах ви: приятел съм на Марк У. Казвам се Франклин Ван Дорн.

— Какво искате?

— Числата са у мене.

Резето светкавично изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше дребен бял мъж на около четирийсет и пет, с бръсната глава, идеално поддържана физика и мускули като на хрътка. Носеше тясна тениска и торбест панталон като долнище на пижама.

— Роджър Марион?

Рязко кимване.

— Да. Марк ви е дал числата, така ли? Дайте ми ги.

— Не мога, докато не ми обясните за какво става дума.