Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Но преди да поемете новите си задължения, вземете починете през уикенда — каза Милард. — Направо се убивате. Честно казано, изглеждате ужасно.

Поредната дружеска усмивка, след което Милард стана и протегна ръка.

— Е, това е.

Фордайс кимна и стисна ръката му.

— Благодаря за старанието — каза Милард и го потупа приятелски по рамото.

Фордайс излезе, спря пред вратата на склада, загълта жадно въздух и после тръгна към колата си. С кариерата му бе свършено. Милард бе прав — беше се издънил. За стотен път помисли за Гедеон Крю. Кипеше от гняв.

Но в гнева имаше и известно безпокойство. Отново. Всичко винаги се свеждаше до две неща. Най-важното бяха уличаващите имейли, които Гедеон бе оставил в компютъра си. Всеки път, когато бе виждал Гедеон в действие, се бе убеждавал, че е адски умен. Компютърът явно не беше единственото доказателство срещу него — бяха открили също така Коран и молитвено килимче в хижата му, както и няколко диска с радикални ислямистки проповеди. Но тези открития също го караха да има едно наум. Изглеждаха недодялани. Защото в същото време от ЦРУ не можеха да проникнат в криптираните домашни компютри на Гедеон, въпреки че разполагаха с най-съвършените хакерски средства на света. Един така внимателен и толкова добър тип нямаше да остави джихадистки дивидита да се търкалят из дома му.

Второто бе, че Гедеон бе саботирал самолета, излагайки на риск самия себе си. Вярно, ако беше джихадист, със сигурност щеше да се стреми към мъченичество. Но Фордайс си спомняше Гедеон по време на полета. Беше наистина обхванат от ужас.

Спря. Ако на Гедеон не му беше чиста работата, той със сигурност щеше да го усети, щеше да разбере, че нещо не е наред. Но не беше доловил нищо. Този тип си беше съвсем истински.

Може би в крайна сметка не се беше издънил. Може би всички останали бяха оплескали нещата. Може би Гедеон наистина беше натопен.

Изруга под нос и продължи към колата. Имаше пистолет, значка и съвсем малко време да разбере дали Гедеон е наистина виновен.

Погледна вградения в служебната кола джипиес. Къщата се намираше на задънена улица, зад която започваше борова гора и планината. Минаваше полунощ, но вътре още светеше, през прозрачните пердета се виждаше синкавото примигване на телевизор. Семейство Новак още бе будно.

Това несъмнено бе едно от най-добрите места в този квартал — последната къща на задънена улица, по-голяма от останалите. Без да споменаваме паркирания в алеята мерцедес.

Спря, като блокира мерцедеса, слезе, отиде до вратата и натисна звънеца. След секунди женски глас попита кой е.

— ФБР — отвърна Фордайс, извади значката си и я показа през тесния прозорец.

Жената отвори незабавно.

— Да? Какво има?

— Просто няколко въпроса — каза Фордайс, докато прекрачваше прага. — Извинете, че ви безпокоя в такъв късен час.

Домакинята изглеждаше чудесно: стройна, с тесен кръст и заоблени бедра, великолепна кожа, обута в бели панталони и кашмирен пуловер с перли. Странен тоалет за гледане на телевизия посред нощ.

— Кой е? — чу се раздразнен глас някъде отвътре.

— ФБР — отвърна жената.

Телевизорът незабавно млъкна и от дневната се появи Бил Новак, шефът на сигурността в отдела на Крю.

— Какво има?

Фордайс се усмихна.

— Тъкмо се извинявах на съпругата ви за късния час. Имам няколко въпроса от рутинно естество. Няма да ви отнема много време.

— Няма проблем — отвърна Новак. — Заповядайте.

Влязоха в трапезарията. Госпожа Новак запали осветлението.

— Желаете ли нещо? Кафе? Чай?

— Нищо, благодаря.

Седнаха на масата и Фордайс се огледа. Много изискано. Скъпо. Стари сребърни прибори на масата, маслени картини, които приличаха на оригинали, ръчно изработени персийски килими. Нищо крещящо — просто скъпо.

Фордайс извади бележник и прелисти няколко страници.

— Жена ми трябва ли ви? — попита Новак.

— О, да — отвърна Фордайс. — Ако нямате нищо против.

— Абсолютно нищо.

Двамата сякаш изгаряха от желание да му угодят, макар че изобщо не изглеждаха нервни. Всъщност може би нямаше защо да са нервни.

— Каква е годишната ви заплата, доктор Новак? — попита Фордайс, като вдигна очи от бележника си.

Внезапно мълчание.

— Наистина ли е нужно? — попита шефът на сигурността.

— Ами — каза Фордайс, — всичко е напълно доброволно. Не сте длъжен да отговаряте на въпросите ми. Спокойно можете да се обадите на адвоката си, ако желаете присъствието на юридически съветник. — Усмихна се. — Но така или иначе бихме искали научим отговорите на тези въпроси.