Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Твърдят, че имам нещо, наречено „аневризмена малформация на вената на Гален“.

— Какво?

Гедеон се загледа в огъня.

— Някаква плетеница от артерии и вени в мозъка, голям възел кръвоносни съдове, в който артериите се свързват направо с вените, без да минават през мрежата от капиляри. В резултат на това високото артериално налягане разширява вената на Гален, надува я като балон. В един момент тя се пука — и с теб е свършено.

— Не.

— Раждаш се с това нещо, но растежът започва от двадесетгодишна възраст.

— Какво може да се направи?

— Нищо. Не може да се оперира. Няма симптоми, нито лечение. И ще ме убие в рамките на година. Ще умра внезапно, без никакво предупреждение: бум — и чао.

Млъкна, все така загледан в огъня.

— Шегуваш се, нали? Кажи ми, че се майтапиш.

Гедеон мълчеше.

— Ох, господи — прошепна Алида. — Наистина ли нищо не може да се направи?

Гедеон помълча още малко.

— Номерът е, че научих за заболяването си от един човек в Ню Йорк. Онзи, който ме нае за тази работа. Той е… манипулатор. Има вероятност да е измислил всичко. За да разбера каква е истината, преди няколко дни си направих ядрено-магнитен резонанс в Санта Фе, но както се сещаш, нямах възможност да си взема резултатите.

— Значи ти е надвиснало над главата като потенциална смъртна присъда.

— Повече или по-малко.

— Ама че ужас.

Вместо отговор Гедеон хвърли съчка в огъня.

— И успяваш да мъкнеш този товар в себе си, без да споделиш с никого?

— Разказах на един-двама души. Но не с такива подробности.

Тя още държеше ръката му.

— Не мога да си представя какво е. Да знаеш, че дните ти са преброени. Или да се чудиш дали не е просто някаква жестока шега. — Вдигна другата си ръка, погали пръстите му, китката. — Сигурно е ужасно.

— Да. — Той я погледна. — Но знаеш ли какво? Точно в този момент се чувствам доста добре. Всъщност повече от добре.

Тя отвърна на погледа му. Без да казва нито дума, взе дланта му и я постави върху голата си гърда. Той проследи контурите й, топлата кожа, щръкналото зърно. После тя постави другата си ръка на гърдите му и бавно го бутна назад върху пясъка. Коленичи до него и започна да гали гърдите му и плоския му корем. Изведнъж го възседна и се наведе да го целуне, гърдите й леко докоснаха неговите. След това започна да го насочва в себе си — отначало нежно, после с все по-силно разгаряща се страст.

— Боже мой — изпъшка той. — Какво… какво правим?

— Може да имаме много по-малко време, отколкото си мислим — прошепна тя.

Събуди се внезапно. Слънцето светеше ярко в отвора на пещерата. Алида я нямаше. Нещо го беше събудило.

И тогава чу гласове отвън.

Надигна се, сънливостта му се изпари моментално. Чуваше мърморенето на някакъв мъж и приближаващи стъпки по сипея. Нима Алида го беше предала отново — след всичко случило се? Невъзможно… или? Нахлузи бързо панталоните си, грабна някакъв тежък клон, лежащ до угасналия огън, и се изправи безшумно, напрегнат, готов за бой.

Стъпките приближиха и в отвора на пещерата се появи силует — мъжки силует. Гедеон не можеше да различи нищо повече от ярката светлина. Приготви се да се хвърли напред.

— Гедеон? — попита мъжът. Гласът му беше познат. — Спокойно, ние сме. Алида и Саймън Блейн.

— Гедеон? — обади се и Алида. — Всичко е наред.

Паниката отпусна хватката си и Гедеон отпусна клона.

Блейн влезе предпазливо.

— Дойдох да помогна — каза той с изискания си източноанглийски акцент. — Нещо против?

Алида последва баща си в пещерата.

Гедеон пусна клона и седна.

— Колко е часът?

— Почти дванайсет.

— Какво правите тук?

Отговори му Алида:

— Слязох до язовира и уговорих някакъв тип с каравана да използвам телефона му. Обадих се на татко.

Блейн стоеше пред него като усмихнат леприкон, с изгладени джинси, дочена риза и кожено каубойско елече, с грижливо подстригана брада и пронизващи сини очи. Алида стоеше до баща си.

Гедеон разтърка лицето си. Бе спал толкова дълго, че му беше трудно да се съсредоточи. В съзнанието му непрекъснато изникваха ярки спомени от изминалата нощ.

— Татко ще ни помогне — каза тя. — Нали ти обещах.

— Точно така — добави Блейн. — Дъщеря ми твърди, че ви е скроен номер и че не сте терорист. Нейната дума ми е напълно достатъчна.

— Благодаря — с огромно облекчение отвърна Гедеон.

— Ето какъв е планът — продължи Блейн. — Паркирал съм джипа на един черен път на около шест километра оттук. Каньонът и реката са пълни с ФБР, полиция и дявол знае какви още, но районът е обширен, така че ако се придържаме към малките странични каньони, ще ги избегнем. Повечето са долу при реката, издирват телата ви.