Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Каква е температурата на водата?

— Момент да попитам. — След кратка пауза пилотът докладва: — Дванадесет градуса.

„Това ще ги убие със сигурност, дори бързеите да не успеят“ — помисли Фордайс.

Въпреки това продължаваше да претърсва, повече от професионален дълг, отколкото по някакви други причини. Накрая реката стана по-широка и течението се забави. Надолу се появиха светлини.

— Какво е това?

Пилотът бавно зави, следвайки завой на реката.

— Градчето Кочити Лейк.

След малко летяха над спокойните води на язовира.

— Мисля, че направихме всичко възможно — каза Фордайс. — Останалите могат да продължат с издирването на телата. Върнете ме в Лос Аламос.

— Слушам, сър.

Хеликоптерът зави, насочи се на север и набра височина. Фордайс беше сигурен, че Гедеон и жената са мъртви. Никой не би могъл да оцелее в бързеите.

Запита се дали изобщо е нужно да разпитва Чу и другите системни администратори. Идеята, че някой е вмъкнал имейлите, за да натопи Крю, беше нелепа и почти невъзможна. Подобно нещо можеше да се направи само от вътрешен човек с участието най-малко на един от служителите с най-пълен достъп до системата — и с каква цел? Защо изобщо беше нужно?

Въпреки това безпокойството продължаваше да го гризе. Да оставиш куп уличаващи имейли в работния си компютър, който е част от засекретена мрежа, не беше най-интелигентната постъпка от страна на един терорист. Беше си направо глупост. А Крю беше всичко друго, но не и глупак.

Гедеон Крю изпълзя на пясъчната ивица. Беше вкочанен от студа, насинен, кървящ и очукан от шеметното спускане през бързеите и дългата борба да се добере до брега.

Седна и обгърна коленете си с ръце, кашляше и трепереше. Чуваше слабия рев на бързеите и различи смътната линия разпенена вода там, където каньонът свършваше. Седеше на пясъчна ивица, извиваща се на стотици метри покрай един завой. Пред него реката се влачеше мудно, лунното отражение танцуваше по повърхността й.

Нагоре и надолу по течението се виждаха светлините на хеликоптерите, прожекторите им продължаваха да шарят в мрака. Трябваше да се махне от ивицата и да се скрие някъде.

Изправи се. Къде ли беше Алида? Беше ли оцеляла? Това беше ужасно — изобщо не бе влизало в плановете му. Беше въвлякъл невинна жена в проблемите си, също както бе направил с Орхидея в Ню Йорк. И сега, заради него, Алида сигурно бе мъртва.

— Алида! — изкрещя той.

Погледът му се плъзна по блестящия от лунната светлина пясък и той видя нещо тъмно да лежи наполовина във водата. Алида! Едната й ръка беше протегната на пясъка. Не помръдваше.

— О, не! — извика той и се запрепъва натам. Но когато приближи, видя, че е домъкнат от водата дънер.

Седна до него, едва си поемаше дъх.

Най-близкият хеликоптер летеше надолу по течението към него — и Гедеон си даде сметка, че е оставил следи в пясъка. Изруга под нос, отчупи един клон от дънера и тръгна обратно, като заличаваше следите си. Това го стопли донякъде. Пресече пясъчната ивица, като заличаваше следите си, нагази в един страничен ръкав, прекоси го и се хвърли в гъсталака точно когато хеликоптерът прелетя с рев над него.

Дори след като опасността отмина, Гедеон остана да лежи замислен в тъмното. Не можеше да се махне оттук, преди да намери Алида. На това място реката започваше да тече бавно и тя би трябвало да стигне до брега именно тук — ако все още бе жива.

Втори хеликоптер прелетя над храстите, които го скриваха, и ги разлюля. Гедеон скри лице с длани, за да се предпази от летящите песъчинки.

Изпълзя от гъсталака и отново впери поглед в реката, но не видя нищо. Отсрещният бряг беше висок; ако се намираше някъде в района, Алида би трябвало да е от тази страна на реката. Гедеон предпазливо тръгна през гъсталака, като се мъчеше да не вдига шум.

Изведнъж чу зад себе си пукот и нечия ръка го тупна по рамото. Гедеон ахна и се обърна.

— Тихо!

— Алида! Господи, помислих си…

— Ш-ш-ш!

Тя го сграбчи за ръката и го помъкна навътре в храсталаците. Към тях летеше трети хеликоптер. Залегнаха и го изчакаха да отмине.

— Трябва да се махнем от реката — прошепна тя и го задърпа през храсталака нагоре по коритото на пресъхнал поток.

— Ето там — посочи тя.

Гедеон погледна нагоре. На слабата лунна светлина видя сипей и тъмния отвор на пещера.

Закатериха се с мъка, като Алида го теглеше, когато силите го напускаха. След няколко минути бяха вътре. Не беше истинска пещера, а по-скоро нещо като широк скален навес, но все пак ги скриваше отгоре и отдолу. И имаше гладък под от плътен пясък.