Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

„По дяволите!“

— Трябва да се размърдаме — каза той.

Алида се беше опънала на тревата, мръсната й руса коса се беше сплъстила, доскоро бялата риза беше придобила цвета на мишка. Дори размацаната кръв не се виждаше от прахта.

— Само секунда да си поема дъх — каза тя.

Уорън Чу седеше на бюрото си, потеше се и наистина му се искаше всичко да е приключило. Агентът на ФБР обикаляше малкия офис като лъв в клетка, от време на време задаваше въпрос и после отново продължаваше да крачи в мъчителна тишина. Останалите федерални и други агенти бяха изчезнали в тунелите; отначало се чуваше бясна стрелба, но после звуците заглъхваха все повече и се отдалечаваха, докато не замлъкнаха напълно. Но този агент, Фордайс, бе останал. Чу се размърда, за да отлепи потния си задник от изкуствената кожа на стола. Климатичната станция в тази сграда за милиарди беше абсолютно неадекватна, както и можеше да се очаква. Чу си даваше сметка, че като заложник не се беше държал точно героично, и това увеличаваше безпокойството му. Утешаваше се с мисълта, че все още е жив.

Фордайс отново се завъртя.

— Значи Крю каза това? Точно това? Че някой е проникнал в компютъра му, докато е бил на почивка?

— Не си спомням точните му думи. Каза, че някой го е натопил.

Крачка, обръщане.

— И твърди, че имейлите са вмъкнати допълнително?

— Точно така.

Агентът забави крачка.

— Има ли начин, по който биха могли да се вмъкнат?

— Абсолютно никакъв. Това е физически изолирана мрежа. Не е свързана с външния свят.

— Защо?

Чу бе поразен от въпроса.

— В системата ни се намира част от най-секретната информация в страната.

— Разбирам. Значи няма начин имейлите да са били вмъкнати от някой отвън.

— Никакъв.

— А може ли някой да го направи отвътре ? Например вие бихте ли могли да ги вмъкнете?

Мълчание.

— Ами… — рече Чу, — не е съвсем невъзможно.

Фордайс спря да крачи и впери поглед в него.

— Как би станало това?

Чу сви рамене.

— Аз съм един от администраторите. В строго засекретени мрежи като тази никой няма пълен достъп до системата. За да е сигурно, че всички са чисти, нали разбирате. Необходими са технически умения от високо ниво — като моите. Разбира се, не съм го направил аз — побърза да добави той.

— Вие и кой друг би могъл да направи това… теоретично?

— Аз, други двама служители по сигурността от моето ниво и началникът ми.

— Кой ви е началник?

— Бил Новак. — Чу преглътна. — Но вижте, и четиримата сме минали внимателна проверка при постъпване. Освен това ни наблюдават непрекъснато. Имат достъп до всичко в личния ни живот — банкови сметки, пътувания, извлечения по кредитни карти, телефонни сметки, каквото се сетите. На практика ние нямаме личен живот. Така че някой от нас да е замесен в терористичен заговор… това е просто немислимо.

— Аха. — Фордайс закрачи отново. — Добре ли познавате Крю?

— Доста добре.

— Изненадан ли сте?

— Абсолютно. Но пък от друга страна, познавах и Чокър и бях поразен, когато чух за него. Обаче знае ли човек? И двамата бяха малко чешити като характери, ако ме разбирате.

Фордайс кимна и повтори сякаш на себе си:

— Обаче знае ли човек?

Откъм коридора се чу шум, вратата рязко се отвори и в стаята влязоха неколцина охранители, целите в прах и пот.

— Какво става? — попита Фордайс.

— Измъкнаха се, сър — каза онзи, за когото Чу подозираше, че е водач на екипа. — Намират се в някой от страничните каньони, водещи към реката.

— Незабавно пратете хеликоптерите — каза Фордайс.

— Търсете с инфрачервените сензори. Искам машини над реката, както и екипи, които да претърсят всяко дере. Извикайте хеликоптер и за мен.

— Слушам, сър.

Фордайс се обърна към Чу.

— Вие стойте тук. Може да имам още въпроси към вас.

И излезе.

Небето се напълни с хеликоптери. Трясъкът на роторите отекваше от каменните стени, съпровождан от звука на малки самолети и вероятно безпилотни апарати. Прожектори пронизваха прашния въздух, колони светлина шареха навсякъде. Тесните каньони обаче бяха покрити с храсталаци, имаха много корнизи и ниши и засега двамата бегълци успяваха да намират скривалища.

Напредването им беше бавно, често трябваше да се долепват до скалите или да се свират под някой храст, докато прожекторите минат покрай тях. Нощта беше топла; макар да бе много след полунощ, камъните все още задържаха топлината на горещото слънце, но температурата на въздуха падаше бързо. Гедеон знаеше, че със захлаждането ще станат по-различими за инфрачервените сензори, които преследвачите им със сигурност използваха.