Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Продължаваха бавно да слизат надолу към реката.

Внезапно един хеликоптер мина ниско над главите им, вятърът от роторите зашиба храстите и вдигна облак прах. Докато лъчът на прожектора пълзеше към тях, Гедеон блъсна Алида към стената на каньона. Ослепителната светлина ги подмина, поколеба се и се върна, а хеликоптерът рязко зави. Светлината спря право върху тях.

— Ох, мамка му! — изпъшка Гедеон.

„Вече няма смисъл да се крием“. Задърпа Алида и двамата се втурнаха надолу по каньона, а хеликоптерът увисна във въздуха и започна да ги следи с прожектора. Прескачаха нападали камъни, пързаляха се по чакълести сипеи. Каньонът беше сух и трудно можеше да се каже колко остава до реката.

Появиха се още хеликоптери и заеха позиции в небето.

— Спрете! — прогърмя глас над трясъка на роторите. — Вдигнете ръце!

Гедеон се плъзна по една канара и помогна на Алида да слезе. Нататък каньонът продължаваше още по-стръмно надолу.

— Спрете или ще стреляме!

Гедеон позна гласа на Фордайс. Беше ужасно ядосан — за него въпросът бе личен.

Стигнаха до отвесен ръб. На три метра под тях имаше кална локва.

— Последно предупреждение!

Скочиха точно когато проехтя автоматичен залп, полетяха надолу и се стовариха тежко в калта. Бързо излязоха на сухо и се хвърлиха в някакъв гъсталак, куршумите разкъсваха клоните около тях и рикошираха от каменните стени от двете им страни. Прожекторите временно ги изгубиха и зашариха трескаво.

Стигнаха до още един ръб. Под тях имаше само мрак. Прожекторите ги откриха.

— Скачай! — извика Гедеон.

— Не виждам нищо…

— Или това, или куршум. Скачай!

Скочиха — отвратителен, ужасяващ полет в мрака — и изведнъж се озоваха в ледена вода. Гедеон усети как се премята презглава във въртопа, течението го повлече неудържимо. Бяха стигнали бързеите на Рио Гранде, която с рев се спускаше по каньона Уайт Рок.

— Алида! — извика той, като пляскаше яростно с ръце. За миг зърна бяло лице от лявата си страна. — Алида! — Опита да плува, но силното течение ги влачеше в ревящите прагове.

— Гедеон! — чу вика й. Пресегна се и успя да я сграбчи за ръката. Не им оставаше друго освен да се оставят на течението.

Прожекторите шареха трескаво по реката.

Двамата се носеха безпомощно с ужасяваща скорост, вкопчени един в друг. Гедеон едва успяваше да задържа лицето си над кипналата вода. Видя напред разпенени бързеи с грамадни вълни покрай бреговете. Прелетяха през тях, запремятаха се и едва не се изпуснаха. Гедеон някак успя да изплува и да поеме въздух, но мощното течение отново го повлече надолу. Вече бяха изцяло под водата, уловени като есенни листа в огромните водовъртежи. Гедеон се блъсна в някакъв подводен камък и изпусна Алида.

Напрегна всички сили да излезе на повърхността, кашляше и плюеше. Опита се да извика, но глътна вода и започна да се дави. Мъчеше се да остане на повърхността, да се ориентира в течението. Тук то бе малко по-бавно, но скоростта му продължаваше да е ужасяваща. Гедеон успя да изкара главата си над водата, напълни дробовете си с въздух и извика:

— Алида!

Нямаше отговор. Огледа се, но видя единствено разпенената вода и тъмните стени на каньона. Хеликоптерите се приближаваха, прожекторите им шареха по бурната река. Когато първият стигна до него, Гедеон пое дъх и се гмурна с отворени очи. Синьото сияние го подмина; той се издигна, отново пое дъх и се гмурна, докато и вторият лъч не отмина.

Отново изплува.

— Алида!

Отново нямаше отговор. А отпред се чуваше друг грохот, който се засилваше, докато не заглуши хеликоптерите; Гедеон осъзна, че предстои нещо много по-лошо от всичко, през което бяха минали.

А от Алида нямаше и следа.

Стоун Фордайс се взираше надолу от отворената врата, като управляваше контролния лост на „нощното слънце“, мощния прожектор на хеликоптера. Кръгът светлина играеше по кипналата повърхност на реката и той изпита неочакван катарзис — странно чувство на облекчение, смесено с тъга. Едва ли имаше начин човек да оцелее в тези ужасни бързеи. Всичко беше свършило.

— Какво има след бързея? — попита той пилота по интеркома.

— Още бързеи.

— А след тях?

— Реката стига до язовира Кочити, на около осем километра надолу.

— Значи осем километра бързеи?

— В общи линии да. Малко по-надолу има един особено лош участък.

— Следвайте реката до язовира, но бавно.

Пилотът поведе машината надолу по течението, а Фордайс продължи да претърсва реката с прожектора. Минаха лошия участък — теснина между вертикалните стени със стърчаща в средата скала с размерите на жилищен блок; водата около нея кипеше и се разделяше на две свирепи течения с огромни водовъртежи. По-нататък реката се успокояваше и течеше между пясъчни ивици и сипеи. Без ориентир беше трудно да се определи каква е скоростта на течението. Фордайс се запита дали телата ще изплават на повърхността, или ще потънат; възможно бе и да останат заклещени между подводните камъни.