Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Алида се излегна на него.

— Господи, колко е приятно! — Помълча малко и продължи: — Ама че шантава работа стана долу. Видях един дънер на брега и бях готова да се закълна, че е трупът ти. Ужасно… ами, ужасно се уплаших.

Гедеон изстена.

— И аз го видях. И помислих, че си ти.

Алида се разсмя, но смехът й рязко спря. Тя се пресегна в тъмното, намери ръката му и я стисна.

— Искам да ти кажа нещо. Видях дървото и първото, което ми мина през ума, беше — ето, така и няма да имам възможност да му го кажа. Така че ти го казвам сега. Вярвам ти. Знам, че не си терорист. Искам да ти помогна да разбереш кой го е направил. И защо.

За момент Гедеон изгуби дар слово. Опита се да измисли нещо остроумно, но не можеше. След всичко случило се — след като го бяха натопили, след като бе атакуван от партньора си, след като по него стреляха и го преследваха из планини и тунели, след като едва не се удави в проклетата река — изведнъж изпита прилив на чувства от този неочакван израз на доверие.

— Какво те накара да размислиш? — успя да каже накрая.

— Ами… Ти си честен. Имаш добро сърце. Просто няма начин да си терорист.

Отново стисна ръката му. И покрай целия стрес, изумление, изтощение и вътрешна самота, съчувствените думи подействаха на Гедеон неочаквано. Той започна да се дави. Очите му се напълниха със сълзи, сълзите потекоха по лицето му — и в следващия момент той хлипаше като малко дете.

След малко успя да се овладее, избърса очи и вдигна глава. Лицето му бе пламнало от срам.

— Виж ти, виж ти — рече Алида. — Мъж, който може да плаче.

Усмихна му се в тъмното, но усмивката й бе мека, без следа от ирония.

— Ужас. — Той подсмръкна.

Не си спомняше кога е плакал за последен път. Не плака дори на смъртното легло на майка си. Сигурно е било през онзи ужасен ден на 1988 година, на яркозелената трева пред Арлингтън Стейшън, когато беше осъзнал, че баща му вече не е жив, че е застрелян от снайперист.

— Не знам какво ми стана. — Чувстваше се покрусен, че се е пречупил не пред друг, а тъкмо пред Алида. Но в същото време част от него изпитваше облекчение. Тя като че ли усети смущението му и не задълба в темата. Дълго останаха да лежат мълчаливо един до друг.

Гедеон се надигна на лакът.

— Мислех си… Откакто пристигнахме в Ню Мексико, с Фордайс разпитахме само трима души. Явно сме направили пряко попадение, но не сме се усетили. Един от тези хора е бил толкова уплашен от разговора, че се е опитал да ни убие. Първо саботира самолета ни, а когато това не проработи, е натопил мен.

— Кои са тези хора?

— Имамът. Един лидер на култ, Уилис Локхарт. И… баща ти, разбира се.

Алида изсумтя.

— Баща ми не е терорист.

— Вярно, звучи малко вероятно, но не мога да изключа никого. Съжалявам. — Кратка пауза. — Всъщност защо те нарича „магьосница“?

— Майка ми умряла, докато ме раждала. Оттогава сме само двамата. И той винаги е гледал на мен като на някакво чудо. — Тя замълча. — Кажи ми за другите двама.

— Локхарт ръководи някакъв апокалиптичен култ в едно ранчо, Юта Крийк, в южната част на Хемес. Жената на Чокър имала връзка с него и се присъединила към култа. Напълно възможно е самият Чокър също да е бил привлечен. Очакват с нетърпение края на света. Много ги бива в технологиите. Имат невероятно модерни комуникационни и компютърни системи, захранвани от слънчева енергия.

— И?

— Ами, възможно е — просто като хипотеза — да се опитват да ускорят идването на апокалипсиса. Нали се сещаш, да побутнат мъничко, като взривят бомба.

— Мюсюлмани ли са?

— О, не. Хрумна ми обаче, че може да са замислили да взривят атомна бомба и да направят така, че обвинението да падне върху мюсюлманите. Страхотен начин да започнеш Третата световна война. Използват стратегията на Чарлз Менсън.

— Стратегията на Чарлз Менсън ли?

— Менсън и последователите му се опитали да започнат расова война, като избили куп хора и направили така, че смъртта им да изглежда дело на чернокожи радикали.

Алида бавно кимна.

Гедеон продължи:

— Знаеш ли, почти съм сигурен, че зад всичко това е Локхарт и култът му. Имамът и посещаващите джамията изглеждат приятни, здравомислещи хора. Докато Локхарт определено не ми харесва.

— И какъв е планът ти?

— Смятам да си поговоря с Локхарт. — Гедеон си пое дълбоко дъх. — Това означава да пресека планините отново и да стигна до ранчото. Ще тръгнем успоредно на реката, докато не стигнем…

— Аз имам по-добър план — прекъсна го Алида.