Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Гедеон замълча.

Тя вдигна пръст.

— Първо, сваляме тези дрехи, наклаждаме огън и ги изсушаваме. Защото е студено и става още по-студено.

— Така си е.

— Второ, наспиваме се.

И това беше разумно.

— Трето, трябва ни помощ. А аз познавам най-подходящия човек — баща ми.

— Забравяш, че той е в списъка ми на заподозрените.

— Разкарай го от него, за бога. Той може да ни скрие в ранчото си извън града. Ще го използваме като база, докато не открием кой те е натопил.

— Баща ти ще помогне на заподозрян ядрен терорист?

— Баща ми ще помогне на мен . И бъди сигурен, че ако му кажа, че си невинен, ще ми повярва. Той е добър човек, със силно чувство за справедливост, за правилно и неправилно. Ако повярва, че си невинен — а той ще повярва, — ще преобърне земята и небето, за да ти помогне.

Гедеон бе твърде уморен, за да спори.

Запалиха малък огън в дъното на навеса, така че да не се вижда отвън. Тънката струйка дим пълзеше по тавана и излизаше през тясна цепнатина в скалата. Алида нагласи няколко пръчки за простор.

Протегна ръка към Гедеон.

— Дай ми ризата и панталоните си.

Гедеон се съблече с неохота. Алида също свали ризата си, сутиена, панталоните и гащетата и окачи всичко на простора. Гедеон бе твърде уморен, за да си прави труда да се извръща. Всъщност беше доста приятно да гледа играта на светлината по кожата й. Дългата й руса коса падаше на кичури по голите й рамене.

Тя се обърна към него и той с неохота отмести поглед.

— Не се безпокой — разсмя се тя. — Като малка се къпех гола с момчетата в ранчото. И като пораснах също.

— Добре. — Гедеон я погледна и видя, че и нейният поглед се е задържал върху тялото му.

Алида бързо нагласи мокрите дрехи, добави съчки в огъня, седна и каза:

— Разкажи ми всичко. Имам предвид, за теб.

Гедеон започна да разказва бавно, със запъване. Обикновено не говореше с никого за миналото си. Но дали поради изтощението и стреса, или просто защото беше намерил съчувстващо му човешко същество, започна да разказва за живота си — как беше станал крадец на произведения на изкуството; колко е лесно да обереш повечето исторически дружества и любителски музеи; как най-често го прави така, че жертвите изобщо не разбират, че са били обрани.

— Много от тези музейчета изобщо не се грижат за нещата си — обясни той. — Не ги излагат или не ги осветяват добре и никой не ги вижда. Може и да фигурират в инвентарния им списък, но той никога не се проверява, така че могат да минат години, преди да разберат, че са били обрани. Ако изобщо разберат. Това е идеалното престъпление, стига да не се целиш прекалено високо. В страната има буквално хиляди подобни места, които просто плачат да ги претарашиш.

Алида махна с пръст кичур мокра коса от челото си.

— Леле! И още ли се занимаваш с това?

— Отказах се преди години.

— Не се ли чувстваш виновен?

Гедеон не можеше напълно да се абстрахира от факта, че разговаря с гола жена. Опита се да погледне на ситуацията от друг ъгъл — в края на краищата мъжете в „Закуска на тревата“ не изглеждаха особено впечатлени. От дрехите по простора започна да се вдига пара — скоро щяха да изсъхнат.

— Понякога. Особено силно веднъж. Станах прекалено дързък и отидох на благотворителен коктейл в едно историческо дружество, което бях обрал. Мислех си, че ще е забавно. Срещнах се с куратора на колекцията. Човекът беше потресен и ужасно разстроен. Не само че беше забелязал изчезването на един малък акварел, но и се оказа, че той бил любимата му творба. Само за картината можеше да говори, толкова зле се чувстваше. Наистина го беше приел лично.

— Върна ли акварела?

— Вече го бях продал. Но сериозно се замислих дали да не го открадна отново и да му го върна.

Алида се разсмя.

— Ужасен си! — Хвана ръцете му и ги погали. — Как си изгубил върха на пръста си.

— Тази история никога не я разказвам.

— Хайде де. На мен можеш да ми разкажеш.

— Не. Сериозно. Точно тази тайна ще отнеса с мен в гроба.

Докато го казваше, внезапно си спомни, че гробът му може да се окаже много по-близо, отколкото за повечето хора. Не минаваше ден, дори час, без да си припомни този факт — но този път, докато седеше в пещерата, напомнянето му дойде като удар в корема.

Алида го усети моментално и попита:

— Какво има?

Знаеше, че ще й разкаже, и изобщо не се поколеба.

— Има голяма вероятност да не съм за този свят. — Опита се да се изсмее, но се получи пресилено и млъкна.

Тя го загледа смръщено.