Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Хайде — каза Гедеон и хвана Алида за ръка.

Затичаха към купчината камъни и започнаха да се катерят. Гедеон щракаше запалката през няколко секунди, за да се ориентират. В далечината се чуваха гласове.

— Нямам нужда да ме държат за ръчичка — каза Алида и се опита да се освободи.

— Аз обаче имам.

Накрая изкачиха купчината и се спуснаха от другата страна. Продължиха по тунела с максимално възможната скорост, преодоляха още две срутвания и най-сетне стигнаха едно, което напълно блокираше пътя.

— По дяволите! — изруга Алида. — Не минахме ли покрай някой страничен тунел?

— Не. — Гедеон също беше вперил поглед в преградата. Вдигна запалката. Таванът беше изронен, но не се виждаше никаква пролука. Бяха в задънена улица.

— По-добре да измислим нещо колкото се може по-бързо.

— Както вече казах, не минахме покрай никакви странични тунели. Минахме обаче покрай взривни материали.

— Не. О, не!

— Стой тук.

Гедеон се върна назад. Гласовете ставаха по-силни и му се стори, че забелязва слаба светлина. Преследвачите им приближаваха.

Стигна материалите — предпазни платнища, щайги с вата, стари бургии, фитили. В ъгъла имаше дървени сандъци и Гедеон отпра гнилите дъски на единия — беше пълен с капсул-детонатори. Опита да вдигне сандъка, но той се разпадна и детонаторите се пръснаха.

Лъчите на фенерите вече пронизваха прашния въздух.

— Насам! — разнесе се вик, последван от изстрел.

Гедеон угаси запалката и приклекна. Ако някой куршум улучеше детонаторите…

Чу се нов изстрел, лъчите зашариха във всички посоки. Бяха твърде близо; нямаше време да скалъпи бомба. Оставаше му само едно. Приведен, Гедеон изтича обратно по тъмния тунел, обърна се, коленичи и насочи пистолета.

В сумрака затанцуваха лъчи светлина.

— Ето там! — извика някой.

Залпът съвпадна с неговия изстрел. Последва жестока експлозия, ударната вълна го събори с рев и му изкара въздуха, а таванът се срути с оглушителен трясък.

Като тръскаше глава, за да дойде на себе си, Гедеон се изправи на колене в мрака и запълзя обратно в посоката, от която беше дошъл. Земята продължаваше да се тресе от вторични срутвания, големи и малки камъни падаха навсякъде около него. Накрая успя да се изправи и с още няколко щракания на запалката се добра до мястото, където го чакаше Алида. Тя беше клекнала, цялата в прах и бясна.

— Какво направи, по дяволите?

— Бяха твърде близко. Наложи се да взривя капсул-детонаторите.

— Ами този ужасен грохот? Тунелът се срути, така ли?

— Аха. В безопасност сме — поне засега.

— В безопасност? Ти луд ли си? Сега сме в капан!

Тръгнаха обратно към срутването, като се оглеждаха за случайно пропуснати странични тунели и шахти. Нямаше нищо. Гедеон беше изтощен — ушите му пищяха, някой биеше с чук в главата му, устата му бе пълна с кална каша. И двамата бяха в прах от глава до пети и едва дишаха. Когато стигнаха до срутването, Гедеон го огледа на светлината на запалката. Беше се натрупала огромна купчина камъни от едната страна до другата, напълно непреодолима.

Изгаси запалката и отново потънаха в мрак. От другата страна се чуваха приглушени гласове.

— И сега какво? — попита Алида.

Известно време седяха и мълчаха. Накрая Гедеон извади запалката, щракна я и я вдигна.

— Какво правиш?

— Гледам за движение на въздуха. Нали се сещаш, като в романите.

Пламъчето обаче беше абсолютно неподвижно. Прахта беше толкова гъста, че едва виждаха.

— Възможно е срутването да е отворило дупка в тавана — каза Гедеон. — Ще ида да проверя.

— Внимавай. Нестабилно е.

Гедеон се закатери. Всяка стъпка предизвикваше ново свличане на камъни, сред тях и по-големи, които се откъртваха от тавана, но той продължаваше на четири крака нагоре. Прахта го давеше, невидими камъни валяха навсякъде около него — и изведнъж, на самия връх, въздухът стана свеж и чист. Той погледна нагоре — и видя звезда.

Изпълзяха в мрака и легнаха на благоуханната трева на дъното на някакво дере, като кашляха и плюеха. Наблизо минаваше малък поток и след известно време Гедеон стана, изпълзя до него на четири крака, уми лицето си и изплакна уста. Алида последва примера му. Като че ли се намираха под платото Лос Аламос, в лабиринта каньони на притоците на Рио Гранде. Гедеон легна по гръб на земята, като дишаше тежко и гледаше звездите. Направо не можеше да повярва, че са се измъкнали.

И почти веднага чу звука на хеликоптер.