Дъглас Престън: Трупът на Гедеон

Фордайс сви рамене.

— Такива са правилата.

Гедеон се запита дали няма да го обвинят за смъртта на заложника. Като едното нищо. И то с пълно право. Беше издънил работата. Отново му призля. Само да бе казал нещо различно, да бе намерил правилните думи или може би да беше оставил слушалката на мястото й, може би те щяха да разберат какво предстои и да му подскажат какво да прави… Той обаче бе твърде погълнат от ситуацията, не беше в състояние да я отдели от смъртта на баща си. Изобщо не биваше да позволява на Глин да го уговори да се забърква в това. С ужас осъзна, че още миг и ще се разплаче.

— Успокой се — каза Фордайс. — Не се впрягай. Спаси две деца. Жената също ще се оправи, раната не е сериозна. — Гедеон усети как хватката върху ръката му се стяга. — Ела с мен. По-добре да не се пречкаме тук.

И в същия миг Гедеон усети някаква странна промяна в атмосферата, сякаш в къщата бе повял леден полъх. С периферното си зрение забеляза как някаква жена от криминалистите замръзна на място. В същото време чу тих пукот, който му бе странно познат, но не можеше да определи откъде точно покрай чувството за вина и гаденето, които замъгляваха съзнанието му. Един следовател отиде при сака на жената, бръкна в него и извади жълта кутия с измервателна скала и тръба, свързана към кутията с дълга навита на спирала жица. Гедеон веднага позна уреда.

Гайгеров брояч.

Уредът цъкаше тихо, но постоянно, стрелката подскачаше при всеки звук. Жената погледна партньора си. Цялото помещение се смълча. Устата на Гедеон пресъхна.

Слабите звуци отекваха странно във внезапно смълчаната къща. Жената бавно се изправи с брояча в ръка и обходи стаята с него. Машината засъска, цъкането рязко се засили. Жената трепна от изненада, успокои се, направи крачка напред и — почти с неохота — я доближи към трупа на Чокър.

Цъкането стана по-силно и по-често — адско глисандо, което премина от съскане в рев и накрая в писък, когато стрелката на инструмента се залепи за червената отметка.

— Боже мой — ахна жената и отстъпи назад, без да откъсва поглед от скалата. После хвърли брояча на пода, обърна се и побягна навън.

Настъпи паническа суматоха: всички се блъскаха, ръгаха се с лакти, мъчеха се да се измъкнат. Криминалистите си плюха на петите, последвани от фотографи, ченгета и хора от специалните части; само за секунди всички бягаха презглава към вратата, забравили за всякакви процедури. Гедеон и Фордайс бяха направо отнесени на улицата от човешката вълна.

Лицето на агента бе мъртвешки бледо.

— Чокър е горещ — каза Гедеон. — Горещ като самия ад.

— Така изглежда — отвърна Фордайс.

Гедеон машинално докосна лепкавата кръв, която засъхваше по лицето му, и добави:

— А ние сме облъчени.

В тълпата полицаи и професионалисти зад барикадите бе настъпила драматична промяна. Съсредоточената активност и целенасоченото движение на униформените бяха изчезнали. Първият знак бе вълната мълчание, която сякаш се разпространи отвътре навън. Дори Фордайс замълча и Гедеон се сети, че някой говори в слушалката му.

Фордайс притисна слушалката с пръст и пребледня още повече, докато слушаше.

— Не — рече разпалено. — Няма начин. Изобщо не съм приближавал онзи тип. Не можете да направите това.

Тълпата бе замряла. Всички изглеждаха като зашеметени. А след това, най-неочаквано, тълпата се раздвижи отново — колкото се може по-далеч от къщата. Не беше точно бягство, а по-скоро контролирано отстъпление.

В същото време въздухът се изпълни с вой на нови сирени, а след секунди в небето се появиха хеликоптери. Бели микробуси без означения започнаха да пристигат при барикадите, придружени от допълнителни патрулни коли; задните им врати се отвориха и облечени като извънземни хора се изсипаха на улицата. По защитните им костюми имаше емблеми за биологична и ядрена опасност. Някои носеха екипировка за контролиране на безредици — палки, гранатомети за гранати със сълзотворен газ и зашеметители. Гедеон се смая, като видя как новодошлите започват да издигат бариери пред тълпата, за да блокират отстъплението й. Викаха на хората да спрат, да останат по местата си и да не изпадат в паника. Ефектът бе обратният — веднага щом видяха, че им се пречи да избягат, хората наистина започнаха да изпадат в паника.

— Какво става, по дяволите? — попита Гедеон.

— Задължителна карантина — отвърна Фордайс.

Някакво ченге започна да спори и се опита да мине през преградата, но неколцина мъже в бяло го изблъскаха назад. Междувременно новопристигналите насочваха всички в набързо отделен район, нещо като оградена с ленти кошара, където други хора в бяло ги проверяваха с ръчни гайгерови броячи. Пускаха повечето, но неколцина бяха насочени към микробусите.