Дъглас Престън: Трупът на Гедеон

— Знаете какво искам! Спрете отвличанията! Спрете експериментите!

— Ще ви диктувам въпросите — каза спокойният глас на Хамърсмит в ухото на Гедеон. — Трябва да действаме бързо, нещата не се развиват добре.

— Личи си.

— Кълна се, ще му пръсна мозъка, ако не престанете да си играете с мен! — изкрещя Чокър.

От къщата долетя нечленоразделен писък, някаква жена молеше нещо. А на заден фон Гедеон чуваше пронизителен плач на дете. Смрази се. Спомените от собственото му детство — баща му на каменния праг, самият той, как тича по зелената трева към него — го връхлетяха с невиждана сила. Направи отчаян опит да ги пропъди, но всеки звук от мегафона само ги връщаше отново.

— И ти си замесена, кучко! — изкрещя Чокър. — Дори не си му жена, а си поредният агент. Глупости, всичко това са пълни глупости! Аз обаче няма да ви играя по свирката! Няма да търпя повече това!

Гласът от мегафона отвърна със спокойствието на възрастен, обясняващ на малко дете:

— Приятелят ти Гедеон Крю иска да говори с теб. В момента излиза.

Фордайс пъхна в ръката му микрофон.

— Безжичен е, свързан към високоговорители на микробуса. Хайде, тръгвай.

И посочи бронираното плексигласово прикритие — тясна кабина без задна стена. След кратко колебание Гедеон излезе иззад микробуса и пристъпи в прозрачната кутия. Чувстваше се като в клетка против акули.

— Рийд? — каза той в микрофона.

Внезапно настъпи тишина.

— Рийд? Аз съм, Гедеон.

След миг тишина последва вик:

— Господи, Гедеон, и до теб ли са се добрали?

Гласът на Хамърсмит заговори в ухото му и Гедеон повтори думите.

— Никой не се е добрал до мен. Просто бях в града, чух новините и дойдох да помогна. Не съм на ничия страна.

— Лъжец! — викна Чокър. Гласът му трепереше. — И до теб са се добрали! Болката вече започна ли? В ума ти ли е? Или в корема? Ще се появи! О, да, ще се появи!

Гласът внезапно млъкна и се чу звук, сякаш някой повръща.

— Използвайте паузата — обади се Хамърсмит. — Трябва да поемете контрол над разговора. Питайте го можете ли да му помогнете някак.

— Рийд — каза Гедеон, — мога ли да ти помогна някак?

— Нищо не можеш да направиш! Спасявай собствения си задник, махай се от тях. Тези копелета са готови на всичко… виж какво направиха с мен! Направо горя! Ох, господи, коремът…!

— Помолете го да излезе, за да го виждаме — каза Хамърсмит в ухото на Гедеон.

Гедеон замълча. Спомни си снайперистите. Усети как изстива; знаеше, че ако някой от снайперистите има възможност, ще се възползва от нея. „Точно както направиха с баща ми…“ Но пък Чокър държеше под прицел цяло семейство. Виждаше някакви хора на покрива на къщата. Готвеха се да спуснат нещо през комина — устройство, което приличаше на видеокамера. Надяваше се да знаят какво правят.

— Кажи им да изключат лъчите!

— Кажете му, че наистина искате да му помогнете, но той трябва да ви обясни как.

— Рийд, наистина искам да ти помогна. Просто ми кажи как.

— Спрете експериментите! — Внезапно Гедеон видя движение при вратата. — Убиват ме! Изключете лъчите или ще му пръсна главата!

— Кажете му, че ще изпълним всичките му искания — разнесе се безтелесният глас на Хамърсмит. — Но че трябва да се покаже, така че да говорите с него лице в лице.

Гедеон не каза нищо. Колкото и да се мъчеше, не можеше да изхвърли от главата си образа на баща си — с вдигнати ръце, застрелян в лицето… Не, реши той. Нямаше да иска подобно нещо. Поне засега.

— Гедеон — след дълга пауза се обади Хамърсмит. — Знам, че ме чувате…

— Рийд — каза Гедеон, — аз не съм с тези хора. Не съм с никого. Тук съм, за да ти помогна.

— Не ти вярвам!

— Добре, не ми вярвай. Само ме изслушай.

Отговор не последва.

— Значи твърдиш, че хазяите ти също са замесени, така ли?

— Не излизайте от сценария — предупреди го гласът на Хамърсмит.

— Не са ми никакви хазяи — истерично изкрещя Чокър. — Никога досега не съм ги виждал! Всичко това е нагласено. Не съм ги виждал никога през живота си, те са правителствени агенти! Бях отвлечен, върху мен провеждаха опити…

Гедеон вдигна ръка.

— Рийд, задръж малко. Казваш, че са вътре в играта и че всичко е нагласено. Ами децата? И те ли са част от това?

— Всичко е нагласено! Ааааах, каква жега! Жега!

— Деца на осем и десет години?

Дълго мълчание.

— Рийд, отговори на въпроса ми. И децата ли са в играта? И те ли са заговорници?

— Не ме обърквай!

Тишина.

— Добре, това си го биваше — каза гласът на Хамърсмит. — Продължавайте в същия дух.