Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Щом е луд, както казвате, нищо не му пречи да насочи пистолета и към мен.

— Две деца. На осем и на десет. Момче и момиче. И родителите им.

Гедеон въздъхна.

— Добре. Един ден. Само един ден. Но ще ви псувам много, много дни.

Глин го дари със студена усмивка.

Озоваха се на сцена на контролиран хаос. Драмата се развиваше на невзрачна работническа уличка в Куинс, кварталът се казваше Сънисайд. Къщата беше една от многото долепени на калкан тухлени постройки срещу идентична редица от другата страна на нацепения уличен асфалт. Не се виждаха никакви дървета; никога не поливаните тревни площи пред къщите бяха обрасли с бурени. Чуваше се бръмченето на трафика от намиращия се недалеч булевард „Куинс“.

Някакво ченге им показа къде да паркират и те слязоха от колата. Полицията беше барикадирала двата края на улицата и навсякъде гъмжеше от патрулни коли с мигащи светлини. Гарса показа пропуска си и му махнаха да мине през блокадата, която държеше настрана тълпа зяпачи: много от тях пиеха бира, а още повече бяха надянали смешни шапчици и се държаха като на квартално увеселение.

„Ню Йорк Сити“ — помисли Гедеон и поклати глава.

Полицията беше разчистила обширна площ пред къщата, в която Чокър държеше заложниците. Имаше два екипа на специалните части: единият беше заел предна позиция зад брониран микробус, а другият се бе разположил по-назад, под прикритието на бетонни барикади. На няколко покрива Гедеон видя дебнещи снайперисти. От време на време се чуваше усилен по мегафон глас — явно някакъв специалист по преговори с похитители се опитваше да говори с Чокър.

Гедеон изпита внезапен пристъп на déjà vu, спазъм на гадене. Точно по същия начин беше убит баща му — с мегафони, спецчасти, снайперисти и барикади, застрелян най-хладнокръвно, докато се предаваше с вдигнати ръце… Насили се да прогони спомена.

Минаха поредната барикада при командния пост на ФБР. Един агент дойде при тях и Гарса го представи:

— Специален агент Стоун Фордайс. Помощник-командир на екипа на ФБР на място. Ще работите с него.

Гедеон изгледа мъжа с инстинктивна враждебност. Типът беше като излязъл от някой телевизионен сериал — син костюм, колосана бяла риза и рипсена вратовръзка, идентификационна табелка на лента през врата, висок, красив, арогантен, самоуверен и в нелепо добра форма. Тесните му сини очи гледаха Гедеон отгоре, сякаш изучаваха някаква нисша форма на живот.

— Значи вие сте приятелят ? — попита Фордайс и погледът му се задържа върху Гедеон, най-вече върху облеклото му — черни джинси, черни кецове без връзки, бяла риза втора употреба, тънък шал.

— Не съм неомъжената му леля, ако това имате предвид — отвърна Гедеон.

— Ето как стоят нещата — продължи онзи след кратка пауза. — Този ваш приятел, Чокър, го е хванала параноята. Типичен психически срив. Бръщолеви какви ли не конспиративни небивалици — правителството го било отвлякло, използвали го в експерименти с лъчения и насочвали лъчи в главата му — в общи линии, обичайните неща. Втълпил си е, че хазяинът и хазяйката му участват в заговора, и ги е взел за заложници заедно с двете им деца.

— Какви са исканията му? — попита Гедеон.

— Несвързани. Доколкото успяхме да преценим, въоръжен е с колт четиридесет и пети калибър, модел хиляда деветстотин и единайсета. Стреля веднъж или два пъти за привличане на вниманието. Не съм сигурен дали наистина е наясно как да го използва. Знаете ли дали има някакъв опит с оръжия?

— Не ми се вярва — отвърна Гедеон.

— Разкажете ми за него.

— Не беше от най-общителните. Имаше малко приятели и скапана жена, която го изцеждаше като преса. Не беше особено доволен от работата си, споменаваше, че иска да започне да пише. В крайна сметка прегърна религията.

— Как се представяше в работата? Умен ли беше?

— Компетентен, но не и гений. Колкото до мозък, определено е доста по-интелигентен от, да речем, средностатистически агент на ФБР.

Последва нова пауза, но Фордайс пак не реагира открито.

— В сводката се казва, че е проектирал ядрени оръжия в Лос Аламос, така ли е?

— В общи линии.

— Мислите ли, че има шанс да е заложил експлозиви някъде?

— Може и да работеше с ядрени оръжия, но и една пиратка би му изкарала акъла. Колкото до експлозиви — определено се съмнявам.

Фордайс впери поглед в него, после продължи:

— Мисли си, че всички са правителствени агенти.

— И може би е прав.

— Надяваме се, че ще се довери на някого от миналото си. Като вас.