Дъглас Престън: Трупът на Гедеон

— Не те обърквам, Рийд. Те са деца. Малки деца.

Пак тишина.

— Пусни ги. Нека да дойдат при мен. Пак ще ти останат двама заложници.

Мълчанието се проточи. Последва внезапно движение, пронизителен писък и на прага се появи едното дете — момчето. Беше дребно, с рошава кестенява коса и тениска с надпис „Аз ♥ баба“. Излезе на светло, разтреперано от страх.

За момент Гедеон си помисли, че Чокър пуска децата, но когато видя никелираното дуло на пистолета, опрян в тила на момчето, разбра, че греши.

— Виждаш ли? Не се майтапя! Спрете лъчите или ще убия момчето! Броя до десет! Едно, две…

Майката крещеше истерично някъде отзад:

— Не, моля ви, недейте!

— Млъквай, лъжлива кучко, това не са твои деца! — Чокър се обърна и стреля в тъмното зад себе си. Писъкът на жената внезапно секна.

С рязко движение Гедеон излезе от плексигласовата кабинка и пристъпи на откритото пред къщата. Чуха се викове, ченгетата му крещяха — връщай се, залегни, той е въоръжен , — но той продължи да върви, докато не се оказа на по-малко от петдесет крачки от вратата.

— Какво правите, по дяволите? Връщайте се зад преградата, ще ви убие! — извика Хамърсмит в ухото му.

Гедеон свали слушалката и я вдигна в ръка.

— Рийд? Виждаш ли това? Прав си. Диктуваха ми какво да ти казвам. — Хвърли слушалката на асфалта. — Но вече не го правят. Оттук нататък ще говорим открито.

— Три, четири, пет…

— Чакай, за бога, моля те — викна Гедеон. — Това е дете! Чуй го как пищи. Наистина ли си мислиш, че се преструва?

— Млъквай! — изкрещя Чокър на момчето и колкото и да бе чудно, то млъкна. Стоеше разтреперано и пребледняло, устните му мърдаха беззвучно. — Главата ми! — изпищя Чокър. — Гла…

— Помниш ли ученическите групи, които идваха да разгледат лабораторията? — каза Гедеон колкото можеше по-спокойно. — Ти харесваше децата, обичаше да ги развеждаш. И те те харесваха. Не мен. Не другите. А теб. Помниш ли, Рийд?

— Горя! — изкрещя Чокър. — Пак са пуснали лъчите! Ще го убия и смъртта му ще тежи на вашата съвест, не на моята! Чухте ли ме? Седем, осем…

— Пусни момчето — каза Гедеон и направи още една крачка напред. Много го плашеше, че Чокър дори не брои последователно. — Пусни го. Вземи мен вместо него.

Чокър рязко се обърна и насочи пистолета към Гедеон.

— Махай се! Ти си от тях!

Гедеон вдигна ръце почти умолително.

— Мислиш, че съм от тях ли? Добре, стреляй тогава. Но моля те, моля те , пусни момчето.

— Ти го каза!

И Чокър стреля.

И не улучи.

Гедеон се хвърли на асфалта. Сърцето му тупкаше толкова силно, сякаш възнамеряваше да пробие гръдния му кош. Той стисна здраво очи и зачака втори трясък, изгаряща болка и мрак…

Но втори изстрел не последва. Настана суматоха, вдигна се врява, крещяха хора, мегафонът хриптеше. Бавно, много бавно той отвори очи и погледна към къщата. Чокър още беше там, едва видим в рамката на вратата, държеше момчето пред себе си. По начина, по който държеше пистолета, по треперещата му ръка и позата си личеше, че вероятно за първи път през живота си е дръпнал спусък.

— Това е номер! — изкрещя Чокър. — Ти не си Гедеон! Ти си подставено лице!

Гедеон бавно се изправи. Държеше ръцете си така, че да се виждат. Сърцето му отказваше да се успокои.

— Рийд, нека просто направим размяната. Вземи мен. Пусни момчето.

— Кажи им да изключат лъчите!

Бяха го посъветвали да не спори за нещата, които си е втълпил Чокър. Добър съвет. Но как да реагира, по дяволите?

— Рийд, всичко ще е наред, ако пуснеш момчето. И момичето.

— Изключете лъчите! — Чокър приклекна зад момчето като зад щит. — Те ме убиват! Изключете лъчите или ще му пръсна главата!

— Можем да го уредим — извика Гедеон. — Всичко ще е наред. Само че първо трябва да пуснеш момчето.

Направи крачка, после още една. Трябваше да се приближи максимално за последното втурване — ако се наложи. Ако не се нахвърлеше върху Чокър и не го събореше, момченцето щеше да умре, а снайперистите да очистят Чокър — а Гедеон не можеше да понесе подобно нещо.

— Спрете радиацията! — изкрещя Чокър. Целият се тресеше и размахваше некоординирано пистолета.

Как се реагира на луд? Гедеон отчаяно се опитваше да си спомни съвета, който му бе дал Фордайс. „Заприказвайте го, стимулирайте човечността му“.

— Рийд, погледни момчето в очите. Ще видиш колко е невинно…

— Кожата ми гори! — извика Чокър. — Броях! Докъде бях стигнал? Шест, осем… — Внезапно се намръщи, лицето му се разкриви от болка. — Пак почнаха! Гори, гори!