Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Проехтя високоговорител:

— Всички служители да останат на място до второ нареждане. Изпълнявайте инструкциите. Останете зад бариерите.

— Кои са тези? — попита Гедеон.

— ПЕЯБ. — Фордайс изглеждаше отвратен и уплашен едновременно.

— ПЕЯБ?

— Поддържащ екип за ядрена безопасност. Към министерството на енергетиката са, реагират при терористични атаки с ядрено оръжие или радиоактивни материали.

— Смятате, че може би става дума за тероризъм?

— Чокър нали е проектирал ядрени оръжия.

— И така да е, изглежда доста пресилено.

— Нима? — попита Фордайс и го изгледа със сините си очи. — Ти спомена, че Чокър е прегърнал религията. — Замълча за момент. — Мога ли да попитам… коя религия по-точно?

— Ъ-ъ-ъ… исляма.

Всички задействали гайгеровия брояч бяха натоварени в микробусите като добитък. Купонясващите зяпачи се бяха разбягали, захвърляйки глупавите си шапки и биричките. Облечени като марсианци екипи обикаляха от врата на врата и извеждаха хората от домовете им, като понякога им се налагаше да прибягват до сила. Старци се тътреха по пантофи, истерични майки крещяха, ревяха деца. Високоговорителите монотонно призоваваха всички да запазят спокойствие и да сътрудничат, като уверяваха, че цялата суматоха е в интерес на собствената им безопасност. Не се споменаваше нито дума за радиация.

Гедеон и останалите бяха наблъскани да седнат на поставените една срещу друга пейки. Вратите се затръшнаха и микробусът потегли. Фордайс, който беше срещу него, бе мрачен и мълчалив, но повечето от останалите изглеждаха като насрани от страх. Сред тях бе и психологът Хамърсмит, чиято риза бе окървавена, както и един от специалните части, онзи, който бе застрелял Чокър от упор и също бе опръскан с кръвта му. С радиоактивната му кръв.

— Преебани сме — каза мъжът от специалните части, едър як тип с грамадни ръчища и нелепо тънък глас. — Ще пукнем. Нищо не могат да направят. Не и с радиацията.

Гедеон мълчеше. Невежеството на повечето хора относно радиацията бе ужасяващо.

— Господи, главата ме цепи — изстена онзи. — Започва се!

— Що не млъкнеш? — обади се Фордайс.

— Що не си го начукаш? — наежи се мъжът. — Не съм се съгласявал да участвам в подобни гадости.

Фордайс стисна зъби и не каза нищо.

— Не ме ли чу? — Тонът на мъжа се повишаваше. — Не съм се съгласявал на подобни гадости!

Гедеон го погледна и каза успокояващо:

— Кръвта на убития е радиоактивна. По-добре се съблечете. Вие също — обърна се той към Хамърсмит.

— Всеки, който има кръв по дрехите си, по-добре да се съблече.

В микробуса започна трескава суматоха, паниката се засилваше. Сцената беше нелепа: всички започнаха да се събличат и да бършат кръвта от кожата и косата си. Всички с изключение на онзи от специалните части.

— Няма смисъл — рече той. — Преебани сме. Гниене, рак, какво ли не още. Вече сме мъртъвци.

— Никой няма да умре — каза Гедеон. — Всичко зависи от това колко е бил облъчен Чокър и с какъв вид радиация си имаме работа.

Мъжът от специалните части го погледна ядосано.

— Откъде се извъди такъв специалист по радиация?

— По една случайност съм специалист по радиация.

— Браво на теб, боклук. В такъв случай знаеш, че всички сме мъртви. Шибан лъжец.

Гедеон реши да не му отговаря.

— Лъжлив чекиджия.

„Чекиджия?“ Раздразнен, Гедеон го погледна отново. Възможно ли беше и той да е полудял от радиационното отравяне? Не, това бе най-обикновена безмозъчна паника.

— На теб говоря, боклук. Не лъжи.

Гедеон приглади косата си с пръсти и се загледа в пода. Беше уморен — уморен от този задник, уморен от всичко, уморен от самия живот. Нямаше енергия да се опитва да излезе на глава с празноглавец.

Мъжът от специалните части рязко се изправи, сграбчи го за яката и го вдигна от мястото му.

— Попитах те нещо. Не ми мълчи!

Гедеон го погледна — зачервеното му лице, изпъкналите вени на врата, потта на челото, треперещите устни. Този тип изглеждаше толкова пълен и безнадежден тъпак, че Гедеон не се сдържа и се разсмя.

— И ти е смешно, така ли? — Мъжът вдигна юмрук.

Юмрукът на Фордайс в корема му беше бърз като атаката на гърмяща змия; здравенякът изпъшка и рухна на колене. Миг по-късно Фордайс го държеше в душеща хватка. Наведе се и прошепна в ухото му нещо, което Гедеон не успя да чуе. После го пусна и онзи се просна по лице, изстена и след като с мъка си пое дъх, успя криво-ляво да се надигне на колене.