Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Яростен гняв обхвана Гедеон. Не беше молил за това назначение. Бяха му го натресли насила. Вече беше изгубил една безценна седмица от живота си. А сега и това. Сигурно щеше да прекара остатъка от малкото си дни в разправии за глупости — може би дори от затворническа килия.

„Майната им. Какво имам да губя?“

Фордайс приключи с претърсването. Хвана за китката вдигнатата ръка на Гедеон, изви я назад и сложи белезниците. Посегна да хване другата му китка.

— Чакай. Цигарата. — Гедеон извади димящия фас от устата си и го метна в гръмчето до Фордайс.

То изтрещя като оръдие, ударната вълна събори и двамата на земята, а във въздуха се вдигна огромен облак театрален дим.

Гедеон с мъка се изправи. Ушите му пищяха, пешовете на ризата му се бяха подпалили. Димът го обгръщаше, виеше се около него на полудели талази. Разнесоха се викове и крясъци.

Той побягна. Излезе от димната завеса и видя Алида — беше яхнала коня си и се взираше в него. Сините костюми бяха тръгнали напред — с насочени към него оръжия.

Разнесе се втора силна експлозия, последвана от канонада гърмежи.

Имаше само един шанс — съвсем нищожен шанс. Спринтира и скочи на коня зад Алида.

— Тръгвай! — викна й и смуши коня с пети.

— Какво по дя… — Тя дръпна поводите.

Гедеон обаче гореше, а уплашеният от гърмежите кон нямаше намерение да стои на едно място — изпръхтя от ужас и се понесе в галоп към църквата.

За миг Гедеон зърна Саймън Блейн на прага на офиса на шерифа, замръзнал като статуя, вперил изумен поглед в тях. После Гедеон започна да гаси горящата си риза и да я смъква, а Алида крещеше: „Махай се от коня ми!“ и се мъчеше да овладее обезумялото животно. Отзад се чу нов оглушителен рев, последван от гърмежи и викове; сините костюми тичаха насам-натам, някои се втурнаха към колите, други се опитваха да ги преследват тичешком. Цялото бутафорно градче отиваше по дяволите. Всички се спасяваха кой където види.

Алида замахна назад с юмрук и се опита да го изблъска, улучи го в гърдите и едва не го събори.

— Алида, чакай… — започна той.

— Махай се от коня ми!

Две коли се понесоха след тях по разпадащата се главна улица, като разпръскваха каубои и оператори и подплашваха още коне. Нямаше начин да избягат.

Завиха в галоп покрай църквата, като едва не се сблъскаха с огромния мях за газ. Гедеон моментално се възползва от възможността, запрати горящата си риза върху него, вкопчи се в седлото и изкрещя:

— Дръж се! — И се вкопчи в седлото.

Почти незабавно се чу могъщо у-у-уф и ги връхлетя гореща вълна, а църквата бе погълната от гигантска огнена топка. Пламъкът ги лизна и опърли косите им. Обхванатият от сляпа паника кон препусна още по-бързо. Експлозията задейства останалите експлозиви и зад тях избухна същинска Трета световна война — ужасни ревове, трясъци, бумтежи, гърмежи, огнени ракети в небето. Гедеон се озърна за миг и видя как цялото градче изчезва в пламъци, огнени кълбета се издигнаха в утринното небе, сградите се разлетяха на трески, фойерверки и ракети се понесоха нагоре, хора и коне падаха, земята се тресеше.

Алида извади един от револверите си и започна да го налага като със сопа. Удари го по слепоочието и Гедеон видя звезди посред бял ден. Тя се опита да замахне отново, но той сграбчи китката й и рязко я изви. Револверът отлетя нанякъде. Преди тя да успее да му попречи, Гедеон закопча другата гривна на белезниците за китката й.

— Копеле! — изкрещя тя и се задърпа.

— Падна ли аз, падаш и ти. И с двама ни е свършено. — Гедеон издърпа другия й револвер от кобура и го затъкна в колана си.

— Копеле! — Но все пак спря с опитите да го хвърли от коня.

— Тръгни надолу по дерето — каза той.

— Как пък не! Обръщам назад! Ще те предам на ченгетата!

— Моля те — замоли се той. — Трябва да се измъкна. Нищо не съм направил.

— Да не би да си мислиш, че ми пука? Връщам те и дано те затворят някъде и да изхвърлят ключа!

И тогава ФБР му се притече на помощ. Гедеон чу залп, един куршум изсвистя покрай тях, други се забиха в прахта от двете им страни. Проклетите идиоти стреляха по тях. Бяха готови да ги убият, но не и да ги оставят да се измъкнат.

— Какво правят тия?! — изкрещя Алида.

— Продължавай напред! — извика той. — Стрелят по нас! Не виждаш ли?

Последваха още изстрели.

— Мамка му, наистина стрелят! — изкрещя тя.

И като с магия овладя коня. Животното вече тичаше гладко и целенасочено. Алида го насочи към каменистия ръб на сухото корито. Покрай тях изсвистяха още куршуми. Конят препускаше към ръба и набираше скорост да скочи в дерето.