Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Подът на тунела беше покрит с мек пясък. Алида седна, извади цигара и я запали от импровизираната факла. Вдиша дълбоко и пусна дълга струйка дим.

— Ама че ден. Благодарение на теб.

— Ъ-ъ-ъ… може ли?

— Не мога да повярвам! Отвличаш ме, държиш ме за заложничка, заради теб стрелят по мен, а сега ще ми пушиш и от цигарите!

— Да съм казвал, че съм съвършен?

Тя му подаде цигара.

— Дай ми дисагите.

Той й ги подаде и тя ги разкопча, порови вътре и извади две десертни блокчета. Подхвърли му едното и отвори своето. Гедеон отхапа и задъвка.

— Утре първата ни работа е да намерим вода — каза, докато преглъщаше.

Известно време седяха мълчаливо в тъмното.

— Адски е потискащо — каза Алида. — Трябва да си запалим огън.

Станаха и излязоха навън да съберат дърва. Слънцето беше залязло и въздухът бе станал хладен, в небето проблясваха звезди. От време на време Гедеон чуваше далечния звук на хеликоптери, но с напредването на вечерта те заглъхнаха и се възцари тишина. Влязоха пак в тунела и запалиха огън. Сухото дърво почти не димеше.

Алида дръпна закопчаната му китка.

— Лягай. Смятам да поспя.

Легнаха по гръб един до друг. Десетина минути не разговаряха. После Алида наруши мълчанието.

— По дяволите. Прекалено съм разстроена, за да заспя. В един момент снимам филм, а в следващия се оказвам закопчана за терорист, преследван от цялата проклета страна.

— Надявам се, че не ме мислиш наистина за терорист.

Последва дълго мълчание.

— Да си призная, не изглеждаш от техния тип.

— Адски права си, не съм от техния тип. Това е някаква идиотска грешка.

— Откъде си сигурен, че е грешка?

Гедеон замълча. В главата му отекнаха думите на Фордайс. „Чудесно се преструваше, че не го харесваш — а се оказва, че сте първи приятели и си бил с него от самото начало“. И после най-шантавото обвинение: „Всички онези неща в компютъра ти… чиста проба шибани джихадистки любовни писма“.

— Шибани джихадистки любовни писма — повтори той на глас.

— Какво?

— Така каза агентът, който се опита да ме арестува. Че съм имал, цитирам, джихадистки любовни писма, край на цитата, в компютъра.

Отново последва дълго мълчание.

— Знаеш ли — продължи Гедеон, — зададе ми много добър въпрос. Разбира се, че не е било грешка. Насадили са ме.

— О, нима? — скептично попита Алида.

— Първо се опитаха да ни убият, като саботираха самолета ни. Понеже не се получи, са ми скроили номер.

— Че защо му е на някой да го прави?

— Защото разследването ни засяга човека или групата зад всичко това. — Замисли се за момент. — Не, не го е засегнало, сигурно сме направили пряко попадение. Изкарали сме акъла на някого. Саботирането на самолета, скрояването на номер — това са все рисковани и отчаяни мерки.

Замълча, мислеше трескаво.

— Въпросът е в кой от компютрите ми са посели „джихадистките писма“? Сигурен съм, че не може да е онзи в хижата ми — хард дискът е криптиран с две хиляди четиридесет и осем битов ключ. Защитата е непробиваема. Значи трябва да са бърникали в компютъра ми в работата.

— Но системата там не е ли засекретена?

— Засекретена е. Компютърът ми е свързан със засекретена и изолирана мрежа. Съдържанието на всеки компютър обаче е изцяло достъпно за мрежовите администратори по сигурността и някои други служители. Мрежата автоматично регистрира всичко и всеки в системата и записва всяко натискане на клавиш, всичко, което правиш. Така че ако някой си е играл с компютъра ми в лабораторията, този някой трябва да е вътрешен човек — и това би трябвало да бъде записано.

На отслабващата светлина на огъня забеляза, че Алида го гледа.

— И какво смяташ да направиш по въпроса?

— Да говоря с Бил Новак, мрежовия администратор по сигурността. Той има достъп до всички файлове.

— Значи ще си побъбрите дружески. И той просто ще каже на един издирван терорист всичко, което му е нужно.

— Като опра револвера ти в главата му, ще го направи.

Тя се изсмя рязко.

— Малоумник такъв, това е бутафорно оръжие, заредено е с халосни. Иначе отдавна да съм те надупчила.

Той извади револвера от колана си, огледа го и се намръщи. Наистина беше зареден с халосни патрони.

— Ще измисля нещо. — Замълча за момент. — Така или иначе, отиваме в Лос Аламос.

— Но това е от другата страна на Мечата глава, на трийсет километра оттук!

— Искаше план — ето ти. Пък и Лос Аламос е последното място, където ще помислят да ме търсят.