Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Първо, няма доказателство, че тя е терорист. Може да е… временно под влиянието му. Колкото до правилата, ако ми доставите два трупа, ще съм много, ама много недоволен. Ясно ли се изразих?

— Да, сър — каза Фордайс и преглътна.

— Агент Фордайс, единствената причина в момента да сте там е, че не разполагам с никой друг на място. Имам само вас и дванадесет други специални агенти, които не стават за нищо. И които не могат да го открият въпреки огромното преимущество в жива сила и оборудване. Така че ви питам — ще го хванете ли, или не?

Фордайс се загледа яростно в тънещите в мрак планини.

— Ще го пипнем, сър.

Входът на тунела светлееше. Гедеон вдигна плава. През цялата нощ беше слушал хеликоптерите и почти не бе мигнал. Устата му бе като пълна с тебешир, устните му бяха сухи и напукани, голият му гръб беше изгорял от слънцето и го болеше. Надигна се на лакът и погледна Алида. Тя още спеше, русата й коса се бе разпиляла по пясъка. Отвори очи.

— По-добре да тръгваме — каза той.

— Не. — Гласът й бе дрезгав от съня.

Гедеон я зяпна.

— Не и докато не махнеш тези белезници.

— Казах ти, че нямам ключ.

— Тогава счупи верижката с камък. Ако искаме да намерим вода, трябва да се разделим.

— Не мога да рискувам да избягаш.

— Къде да бягам? Пък и ако случайно не си забелязал, аз ти вярвам. Виж се само. Не си никакъв терорист.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Ако беше терорист — обясни тя, — щеше да се опиташ да ме застреляш с бутафорния револвер веднага след като си изпълних предназначението. Не, ти си просто смотаняк, попаднал на неподходящо място в неподходящ момент. Така че би ли махнал проклетите белезници, ако обичаш ?

Гедеон изсумтя. Определено му се искаше да й има доверие.

— Ще ми трябва тел и нож.

Тя измъкна от джоба си малко джобно ножче и ключодържател. Гедеон бързо изправи халката на ключодържателя, използва я заедно с ножчето като шперц и само за трийсетина секунди се справи с простата ключалка.

— Браво — рече тя. — Къде си го научил това, в джихад центъра ли?

— Много смешно.

— Излъга Ме. Можел си да отключиш белезниците по всяко време.

— Първо трябваше да разбера мога ли да ти имам доверие.

Огледа се, взе две празни кутии от бира — несъмнено оставени от ловци — и ги пъхна в джобовете си. Можеха да свършат работа, когато — и ако — намерят вода. После попита:

— Има ли нещо ценно в дисагите?

— Защо?

— Защото не смятам да ги мъкна повече.

Тя извади от дисагите запалка и две десертни блокчета и ги прибра.

Излязоха от мината и тръгнаха на юг, като гледаха да се движат по залесените дерета и долини, на известно разстояние един от друг, но без да се губят от поглед. Търсеха вода, но без никакъв успех. Беше краят на юни, преди летните дъждове — най-сухото време в Ню Мексико.

Коритата на потоците в крайна сметка се събраха в дълбока клисура със стръмни гранитни стени. Докато се спускаха, Гедеон чу звука на приближаващ хеликоптер; секунди по-късно един „Блекхоук“ прелетя на по-малко от трийсет метра над главите им, с отворени врати и монтирани от двете страни картечници M143, и бързо изчезна.

— Господи, видя ли картечниците? — слиса се Алида. — Мислиш ли, че ще ни застрелят?

— Вече се опитаха.

По пладне най-сетне намериха вода — малка локва на дъното на пресъхнал вир. Пиха първо по малко, после пак и пак, и легнаха в сянката на стената. Вече не бяха жадни, но пък гладът напомни за себе си.

След няколко минути Гедеон каза:

— Я дай онези десертчета.

Алида извади двата десерта „Сникърс“, бяха се разтопили от горещината. Гедеон скъса опаковката на своя и го изстиска в устата си като паста за зъби.

— Още? — попита с пълна уста.

— Няма повече. — Нейното лице също беше омазано с шоколад.

— Приличаш на двегодишно бебе на сутринта след Вси светии.

— А ти — на омазаното му братче.

Напълниха бирените кутии с вода, излязоха от клисурата и се закатериха по поредния склон.

С напредването на деня хеликоптерите започнаха да се появяват все по-често, а от време на време минаваше и самолет. Гедеон не се съмняваше, че преследвачите им използват инфрачервен и доплеров радар, но силната жега — и гъсто растящите дървета — ги пазеха. Късно следобед наближиха южния край на Мечата глава и Гедеон започна да разпознава района.

По залез най-сетне изкатериха последния хребет, легнаха по корем и надникнаха през храсталака надолу към Лос Аламос, дома на Юлиус Робърт Опенхаймер, Проекта Манхатън и атомната бомба.